християнство

По времето на наследника на цар Симеон, Петър (927-967), има две събития, които полагат началото на две противоположни тенденции в нашата средновековна история и култура - монашеството и богомилството. Това са тенденции, в своята изява по-скоро духовни, отколкото политически, но тъй като в живота на хората духовното рядко е откъснато от политическото, то те са не по-малко и политически по своите функции, отколкото са духовни по първоначалния си смисъл. И отшелничеството, и ереста не са открития на българския дух или на българския народностен характер, те са стари като религиите най-малкото поради това, че във всяка религия, от една страна, има повик за божествено съвършенство, а, от друга, отклонения от официалната догма. Така е и при християнството, където първите отшелници начело със свети Антоний виждат образец за своето поведение в бдението на Исус Христос в пустинята, а що се отнася до ересите, то те са придру жавали и придружават официалното християнство от създаването му досега. Може да се каже, с други думи, че това е явление, което би могло да се типологизира - с установяването на една религия, с установяването на християнството се пораждат и двата негови полюса - стремежът към съвършенство, който е в съгласие с официал ната догма, и стремежът към различие, несъгласие с официалната догма, който обаче не се мисли като нещо второстепенно по отношение на тая догма, а, обратното - иска да докаже, че истината е у него И с да това да замени, да измести догмата. Но тъй като всяко типологизиране еи абстрахиране, обобщаване въз основа на отделните случаи, нека да се приземим към един отделен случай, към появата на отшелничеството и на богомилството в България. Това ще ни даде не толкова възможност да разберем как типичното се проявява в отделното, колкото ще ни накара видим съотношението между отшелничеството и ереста в наши условия, отноше нието им към официалното християнство, което се изразява от държавната власт. Тоест, тема на тези размишления не е нито само Иван Рилски, нито само богомил ството, а и едното, и другото спрямо официалното християнство като израз на държавата, а и на народа. Бихме могли графично да си представим нашата задача като права, върху която има три точки, отстоящи на еднакво разстояние една от друга - средната е за официалното или държавното християнство, дясната - за Иван Рилски като основател на отшелничеството у нас, а лявата - за богомилството като ерес и неговия полулегендарен основател поп Богомил. За да бъде още поясна и прецизно формулирана нашата тема, то тя ще се отнася не толкова до религиозно-философските и поведенчески различия между трите точки на правата, колкото ще търси извода за социалната и политическата функция на двете крайни точки върху средната, за ролята, била тя положителна или отрицателна, на отелничеството и ереста върху нашата средновековна история и култура.

Схващането за формирането на култа към светците като резултат от замяна в процеса на християнизацията на персонажи от езическия пантеон с персонажи от християнската агиография датира отдавна. В контекста на тази научна парадигма св. Илия е сред най-често споменаваните. В качеството си на пряк приемник на гръмовното езическо божество този библейски пророк е споменат за първи път в знаменития труд на Я. Грим "Немска митология" 1• По-късно този възглед се подема, доразвива: и получава широка популярност и до днес • Тези виждания за св. Илия (и за християнските светци като цяло) се вписват в идващата от епохата на романтизма насам концепция за фолклора като послание от миналото, "жива старина". Тази концепция се преосмисля от някои автори , а други днес напълно я отричат • От друга страна, схващането за директната приемственост между езическите божества и християнските светци, известно и чрез формулировката за "християнското двоеверие", е критикувано като едностранчиво и опростенческо • Тези критични гласове обаче остават като че ли в сянка и не успяват да ограничат влиянието на научнияыит за пълния приоритет на паганизма в "християнското двоеверие". В тази връзка заслужава да се отбележи особената съдба на посветения на пр. Илия труд на Весел овски: 6 може би изразеното от големия учен критично отношение към подобен род възгледи и конкретно - към изследването на Николаос Политис за Хелиос- е причината тази да е сред най-малко цитираните работи на Веселовски. Настоящата работа цели да постави отново и да преразгледа проблема за характера и механизма на формиране на култа към християнските светци чрез конкретния материал за св. Илия и българската културна традиция.