Христо Ботев

Критическият реализъм у нас има Дълга история. Той обхваща оrромна част от българската литература в нейното развитие от средата на XIX в. насам. Като оставим настрана представителите на пролетарската революционна литература и на социалистическия реализъм, както и неговия предшественик Христо Ботев, - тук влизат с по-голям или по-малък дял от своето творчество почти всички български писатели, а Някои от най-значителните автори - с цялото си художествено дело. И тая литература еиграла голяма роля в естетическото и гражданско възпитание на нашия народ. Собствено трябва да се отбележи, че цялата Наша нова литература, - която в своето начало и в първите си високи моменти на развитие есвързана с нашето Възраждане - има общо взето реалистичен характер. Сантиментализмът и романтизмът, които през миналия век имат в някои други страни видни представители, у нас не съществуват като определени течения - те засягат само повече или по-малко творчеството на отделни автори, при което по-значителни са проявите на романтизма.

Христо Смирненски носи върху крилата на своята поезия неукротимия устрем на революционната буря и най-дръзновените мечти на народните ни зини към просторите на слънчевия ден на човечеството. Самото дви жение на многоликия живот е намерило в поезията му вдъхновено художествено въплъщение, способно с голяма сила и дълго да вълнува ума и сърцето на човека. Размахът на неговия поетически талант е тъй широк, фееричното образно богатство на творбите му е тъй дълбоко обобщило богатствата на българската литература от миналото и тъй ново и неповторимо звучи то, тъй кръвна и неразривна е връзката поетическите му видения с народния живот и мечтите за бъдещето, щото изведнъж те предизвикаха „празничен ден на улицата на пролетарската поезия", утвърждавайки с непоклатима сила социалистическо-реалистическото направление у нас. Смирненски изведе нашата пролетарска литература не само до високите върхове на Ботев и Вазов, но и на ши роки я друм на световната пролетарска литература, обогатявайки национал ния ни влог в съкровищницата на световната култура.

Михаил Димитров има несъмнени заслуги като изследовател на българското Възраждане и по-специално като познавач на революционното дело, идеологията и творчеството на Христо Ботев. Неговите трудове за Христо Ботев имат характер на принос в българската наука. През последните четири години българ ските историци на обществената мисъл на правиха много за усвояването, изучаването и оценката на творчеството на великия народен деец Любен Каравелов. Известно е, че недостатъчното познаване на Това творчество водеше до неточна и тясна характеристика на възгледите му. Изли зането на „Избрани съчинения" в три тома (1954-1956 г.), където за първи път е представена публицистиката и литературната критика на Каравелов, изследванията на Г. Караславов, проф. А. Бурмов, проф. П. Златарев, проф. Н. Кондарев, Цв. Минков, Илия Конев спомогнаха до голяма степен да се определи правилно истори публицистиката на Любен КараВело в (1860-1869). Издирил и подготвил за пе чат Ми хаил Димитров. София, 1958. ИзДание на Българската академия на науките, 687 стр. 8 Литературна мисъл ческата роля и действителните

Сериозната грижа за издаване произведенията на българските писатели-класици възникна у нас още след Освобождението. Най-значителните от писателите на Възраждането, онези, които положиха основите на новата българска литература, приживе не можаха да видят събрани и отпечатани своите съчинения. Животът, а и смъртта на някои от тях, не им позволи да помислят дори за това. Едни, като Петко Славейков например, бяха широко известни; други - като Христо Ботев останаха приживе почти непознати. Боте вите стихотворения се разпространяваха в ръкопис из поробената българска земя. Незабелязани от тогавашната литературна критика, те бяха разпространени, както обикновено тогава става, от самия народ, за който бяха и написани. Ако смъртта не позволи на Христо Ботев да дочака изДание на своите произведения, Петко Славейков има щастието" да поживее и поработи още близо двадесет години в горещо мечтаната „,освободена“ България. Въвлечен в новите политически борби, той не можа да намери сили и време да събере „скудните останки на своята поломена лира", както сам се изразява. Нещо повече. Той дори не доживя да види събираните от него с такава любов и в 183 продължение на цял живот народни пословици.

Характерна черта в културното разви тие на славянските народи е стремежът към демокрация на културата, да бъде тя по-близко до народа, да отразява попълно неговия живот. Това особено важи за литературата на българи, руси и сърби. Наистина, в историята на тези литератури се срещат моменти на отда лечаване от народа, когато ръководещите обществени сили се стремят да дадат друго съдържание на литературата; тези тенденции обаче не са трайни, не те характеризират литературния процес на Славянските народи. Знаменателен е фактът за културно и литературно развитие на жив, роден език у българи, руси, сърби, чехи, хървати. Започващ от средата на ІХ в., този процес постепенно обхваща почти всич ки славянски народи, за да стане от после основна тенденция в живота на българи, руси и сърби, важна предпо ставка за изграждането на такива гени- ални художници като Пушкин, Лермонтов, Толстой, М. Горки, Хр. Ботев и др. В историята на средновековна Европа малко са примерите, които да се при- ближават до оня творчески подем, до основните тенденции в литературното развитие на българския, руския и сръб ския народ.

С това съобщение всъщност продължавам доклада си „Херман Вендел и кул турата на южните славяни“, изнесен в София на научната конференция на ЮНЕСКО, посветена на славянските култури на Балканите; докладът е публикуван в сбор ника с материали от тази конференция (Славянские культуры и Балканы. 11, София, 1978, с. 209-212). По този повод нека ми бъде позволено, преди да говоря по не посредствената тема за отношението на Вендел към Христо Ботев, да се спра отново няколко думи на проблемите, които изложих в споменатия доклад. C Херман Вендел е според мен изключително важна, но недостатъчно позната личност, когато става дума да се осветлят всички потенциални възможности за размишления върху южнославянската тематика. Той умира през 1936 г. като емигрант B Париж. Още преди Първата световна война, като представител на социалдемо кратите, е избран в германския Райхстаг. Роден през 1884 г., той тогава е най-мла дият депутат в парламента. По професия е журналист и е проявявал особен интерес към културно-политическите въпроси, и то преди всичко към три кръга култури: германския, френския и южнославянския. Тъй като е роден в Мец, влизащ тогава в състава на Германската империя, интереса му както към немската, така и към френската култура можем да обясним с желанието му да посредничи между двата народа, които често са воювали. А обстоятелството, че особено се спира на Хайнрих Хайне, Георг Хервег, Фердинанд Ласал и Карл Маркс, се дължи на неговите политически убеждения. Публикувал е ценни студии за Бенжамен Констан, Бодлер, Флобер и Анри Барбюс, изтъкнат френски писател, който му е съвременник, а също така и близък със своите антифашистки разбирания. Интересът на Вендел обаче към южнославянския кръг на култура е резултат на две щастливи, тясно свързани помежду си обстоятелства. Като журналист той влиза в допир с южнославянските земи и народи и истински ги обиква, а като политик тези контакти го вдъхновяват да обогати виждането си за бъдещите немскославянски отношения. От една страна, той вижда обединена Германия до нейните етнически граници с южнославянските земи, а от друга - пространството от Връп ското езеро до Черно море също така обединено в една единна държава. В тази сре ща с един за немците дотогава непознат свят той иска да бъде искрен посредник.