художника

Големите художници-хуманисти стоят винаги близко до прогресив ните идеи на своята епоха. В наше време мнозина от тях стигат до социализма. И стигат по свой път, чрез вътрешната логика на своето развитие; до постигането на революционната правда ги довежда хуманистическата сила на техния талант. Емилиян Станев се изяви през 30-те години. Във всички негови произведения от онези години има размисъл за съдбата на човека. В тях личи не само художникът-анималист - тънкият познавач и изобразител на природата и животните. Тези произведения ни разказват за неравенството между хората, за вълчите закони на буржоазното общество. Те са пропити с дълбока тъга по прекрасното у човека. Но тогавашните социални възгледи и хуманизмът на писателя не са му позволявали да види реалната перспектива на историческото развитие, той можа да изрази само абстрактната си мечта за по-хубаво устройство на света. По-късно Станев започна да вижда в революционните изменения на своята страна онези реални условия, които създават възможност за истинска еманципация на човешката личност. Писателят се намираше в спор - не умозрително-абстрактен, а дълбоко творчески - с различни модернистични концепции, изолиращи човека от обществото. Извършилата се идейно-художествена еволюция у него осезателно-конкретно дава отговори на големите проблеми на века - за истинските стимули на художествения прогрес, за хуманизма. Постепенното откриване на новия свят, развиващият се революционен мироглед на Станев значително раздвижват неговите художнически хоризонти, той вижда в революцията осъществяването на висши хуманистични идеали.

Романтизмът Людмила Григорова като художествено явление и обществено движение е естествена, закономерна и емоционална реакция на всеобщото разочарование от обещанията на просветителския „разум“, чиито принципи бяха на практика изпробвани от Великата революция. Въпреки че е извънредно сложен и противоречив, има някои особености, които представляват неговата сърцевина: субективизъм, хипертрофия на АЗ-ът, отвращение от уродливото развитие на капиталистиче ските отношения, поради което трудът се лишава от творческите си елементи и се превръща в ангария; брожение срещу търгашеството и грубия практицизъм, които довеждат човека, художествения творец до отчуждаване от заобикалящата го среда - не само от „, тълпата“, но и от „масата“. На почтената самодоволна публика той няма какво друго да противопостави освен презрението си и уто пичните мечти за една „Аркадия на човешкото достойнство и човешка красота". Като противодействие на утилитарността и овеществяването на най-светите човешки чувства - любов, другарство, привързаност - дойде неговата духовност, откъсната от материалната действителност и абсолютизирана. Романтическата теория е изтъкана от идеалистически съждения и диалекти ca чески проблясъци. Романтиците са първите, които „откриват" диалектическата природа на творчеството като „противоречие на съзнателното и безсъзнателното". Субективизмът на романтизма, на неговата естетика направи от темата за изкуството и художествения творец една от основните теми на литературните произведения. Различията в третирането на тези изключително сложни проблеми от представителите на двете крила - консервативното и демократичното, доста големи, нерядко и диаметрално противоположни. Затова и много от схва щанията на революционните романтици лягат в основите на естетиката на реа лизма, докато представителите на консервативното течение са първоавторите елитарната концепция за природата на изкуството и художествения творец, на мерила по-късно благодатна почва у радетелите на теорията lart pour l'art ocoбено в ортегианството с неговата концепция за „новото“ изкуство като непопу лярно, т. е. антипопулярно - не в смисъл на недостъпно, а на неразбираемо (защото никога няма да стане популярно). Консервативните романтици възвеличиха личността на твореца едва ли до богочовек, издигнаха изкуството в абсолют, а художественотворческата дей ност в занятие, единствено достойно за уважение.

Книгата на Здравко Чолаков носи сполучли вото заглавие „Душата на художника". Проблемът за личността на художника е разгледан от Чолаков в исторически и съвременен аспект, от Вазов и П. П. Славейков до днес, защото той с тясно свързан с развитието на естетическата мисъл, с промяната на естетическите позиции на писате лите, изразени в литературните течения, в литературното развитие на десетилетията и тяхното художествено и естетическо съзнание. Едно сложно и противоречиво развитие изправя личността на художника пред проблемите за личност и обще ство, за утвърждаване на духовните устои на лич ността срещу покварата на обществото в поезията на символизма, за съизмеримостта на мъртвата и живата природа във философските стихове на Далчев, за диалектиката на човешката романтика и възвръщането на мечтата, след преодоляното отчаяние и чувството за новото в стиховете на Смирненски и Вапцаров. Проблемът за душата на художника" засяга същността на литературния метод и на литературните течения и това е дало ключ на Чолаков за правилното разрешение на основни моменти от естетиката на кръга „Мисъл", на символизма и революционното изкуство и новаторската есте тика на смелото, експериментаторско десетилетие на 20-те години. В съвременния литературен процес душата на художника" се разглежда пошироко; в съвременната литература това е въпрос за творческото виждане, за творческото отноше ние към света като позиция, като светоотношение: от най-широкия аспект за разширяване на вътреш ните граници на личността и нейните духовни полета у Вежинов до философския аспект за душата на вечния търсител на тавърската светлина и на истината в лицето на „Антихрист" у Ем. Ста нев. Защото не бива да забравяме, че Еньо - Тео- фил - Антихрист притежава не само вечното око на скепсиса и съмнението, на самонаблюдението и копнежа по абсолютното, но и окото на художника, тревогата и неспокойствието на влюбения в живота и в красотата поет и художник. Проблемът за художника, за творческата лич ност е част от големия процес на естетическото самопознание на времето. Този процес намери ярък израз в „Лирика" на Ханчев като нов естети чески кодекс на отношението човек -действител- ност, при което моментът на творческото преоткриване и претворяването на света, повторното раждане на света в човека говори за едно разширя ване на творческото начало, за една засилена творческа обмяна между микро- и макрокосмоса. Интелектуализацията на съвременния творчески процес, самонаблюдаващото се съзнание на тво реца и на неговия герой, способността на съвременното човешко съзнание да се дистанцира от самото себе си, способността на твореца да пре връща собственото си творческо съзнание в обект на анализ доведе до проблема за душата" на художника, до темата за творческата личност. От друга страна, навлизайки в особеностите на творческата личност, съвременният писател се издигна до значителни екзистенциални и философски проблеми - до проблемите за художника и смъртта, за духовната устойчивост на човека във времето, за борбата на човека творец срещу рутината, сре щу остарелите форми на живота и надживените естетически норми. Ако в стиховете на Левчев човекът застана срещу смъртта с всичко свое, със своя риск и своя експеримент, със своите слабости и своите човешки грешки, в „Зелената трева на пустинята" на Д. Фучеджиев художникът потърси опора пред лицето на смъртта в своето творче ство; така както П. Вежинов в „Звездите над нас" за пръв път в неспокойния дух на айнщайновските измерения за живота потърси нови измерения за човешката реализация в сферата на духовното, противопоставяйки безкрайността на човешката вселена на мъртвата безкрайност на звез дите.