хумористи

За Литературно Габрово би могло да се говори още от времето след Освобождението, града се завръщат бивши хъшове, бродили до неотдавна из Влашко, и духовният живот добива нов смисъл. Все още са свежи спомените от Ботевите вестници, а някои от старите издания са между багажа на пристигащите. Стените на кафенетата, разбира се, са украсени с революционните графики и кален дари- днес библиографски реликви. Заедно с това Габрово никога не е било литературно кръстовище с национално значение. От край време обаче то съхранява народностното отношение към хумора и сатирата. В съвремието, когато търсим техните извори, някогашните габровски сатирици придобиват по-особено значение и нови стой ности. Те са литературният етнос", значимият щрих на един град с определено отношение към злободнев ните въпроси на времето. Дори само това оправдава да се потърсят и осветят публикациите на няко гашните творци на хумора. За съжаление сатиричното авторство от онези години есвоеобразен жи вот под псевдоними, като само внимателният прочит би могъл да доведе до уточняването на конкретни автори - особено ако се потърсят те в отделните издания. Това ме насочи към участието на габровските сатирици и хумористи във в. „К во да е" (1911-1922 г.). За изданието еписано многократно. Горещо и обосновано отричано, то е намирало и аргумен тирана защита. Ще припомня само статията на проф. Александър Балабанов „К во да е във в. „Раз вигор", бр. 79 от 19, VIII. 1922 г. С неподражаемия си стил Ал. Балабанов, редакторът на литератур ния „Развигор", изтъква най-доброто в „К во да е": „Най-лошо впечатление, или, по-право, най ме ядосват тия повсеместни псевдоними като Еховски, Розалин, Берсенев, Ванька Пук, Калигари, Месечин, Жан, Гетенбарг, Дяволски зет, Льошка, Белий и пр. Не е хубаво това, одребняват самите работи. Но не е и справедливо за авторите. Техните писания не са тъй съвсем незначителни, както ги представят те самите със своите псевдоними. Авторите преспокойно и с гордост могат да се подписват под произведенията си. Да не се боят от взискателността на публи ката, те сами ще бъдат по-взискателни към себе си." Тези редове на приятелски упрек и литературна реабилитация завършват с думите: „Отсега нанататьк искам да чета „К во да е" напук на сериозните серсеми. „К во да е“ и „Бъл гаран" отлично могат да се допълнят. Но, повтарям още веднъж, нека се пазят от това сладичко, мъ ничко, лекичко, въобще-ичко издребняване, нека да не изпадат в разказване на междусвойски интимни бивалици и небивалици."