хумористичния

Поет, баснописец, фейлетонист, автор на афоризми, епиграми, пътеписи, мемоари, на литературни и театрални статии, произведения за деца, Димитър Подвързачов е наистина една сложна натура, която се отличава с ярката си творческа индивидуалност. Прекарал като сирак тежко детство, закърмен с идеалите на народниците, още с първите си стихотворения (печатани в „На дежда“ и „Българска сбирка") привлича вниманието на Ив. Вазов, който въз лага недежди на младия поет. В литературния си сборник „Лъчите на поезията" 1901, Г. Бакалов помества стихотворения от Подвързачов с подчертан критически реализъм. „Между стихотворенията на младите творенията на Подвър зачов - пише той в предговора - се отличават с по-голяма художествена издържаност и оригиналност, преди всичко те отговарят на най-важното изискване на демократичното и хуманно творчество." Изпаднал под влияние на народническо-социалистическите идеи в началото на века, по-късно младият поет се отклонява от това здраво реалистично начало, поезията му обеднява от борчески мисли и настроения и в редица свои произведения той възпява не народните страдания, а личните си неволи. Това личи от заглавията на стихотворенията „Скръб“, „Без път“, „Бездна“, „Проклятие“, „Гроб" и др., печатани в сп. „Художник“, „Съвременник“ и в редактираното от него сп. „Звено“, 1914, написани в духа на символистичната поезия. Но с право Хр. Радевски твърди: „Символистичните мотиви не са твърде характерни за него. Подвър зачов е преди всичко хуморист, активен съдник на обществените борби, а за поезията на символизма е характерно именно отчуждаването от обществения живот“ („Изкуство и критика", 1939, кн. 8). Подвързачов не се затвори в рицарските замъци на усамотението, не се огради с ледени стени, не избяга от тъл пите. Той живя с тревогите на своето време и се налага като поет хуморист и сатирик. Когато първите години на нашето столетие е в най-яркото си прояв ление, Д. Подвързачов редактира няколко хумористични издания („България", 1904-1909, „Оса“, 1909-1910, Смях", 1911-1914), където помества хумористични творби с подчертан сатиричен характер. Това вече ясно говори за жи вата връзка на поета с народа. Единствената книга, която приживе издаде, сборникът фейлетони „Как дяволът чете евангелието" (подписан с най-попу лярния му псевдоним Хамлет принц Датски), потвърждава мисълта, че поетът еценял преди всичко хумористичните си произведения - той се налага като един от най-изтъкнатите ни баснописци и фейлетонисти.

Без да бъдат в истинския смисъл на думата повест, „Чичовци“ са дадени в една сюжетна рамка поради общите герои, местодействието, битовата среда и общия духовен климат. Повестта представя, както сам Иван Вазов казва, „галерия от типове и нрави български в турско време", но почти всеки портрет в тая галерия получава живот чрез някоя случка или комична ситуация, така че се запълва със сюжетно или битово-характероложко съдържание. При това портретите са хумористично оцветени, без да се превръщат в карикатури. Художествената цел на автора е сърдечен, ведър смях и затова колкото ида са понякога багрите с подчертан хумористично-отрицателен нюанс, все пак портретите остават в сферата на безобидно хумористично изображение, те не се превръщат в сатирично изобличение. По тая причина по-късно авторът е махнал и първоначалното мото „див глог питомно грозде не дава“, тъй като то внася остър сатиричен елемент, а това противоречи на художестве ния замисъл. В тази повест Вазов постига класическо превъплъщение на хумора като художествена категория. Той произтича от разбиването на илюзията, от разилюзинирането на действителността, от дискрепанцията между представа идействителност, между думи и дела, между пламенни патриотични тиради и заешка страхливост, между патетичен национализъм и жалко раболепие пред турската власт, между лицемерно смирение и злоезичие, между духовнически сан и земни слабости, между привидна ученост и действително невежество, дори между прякори и истинска същност на характера. Основ ният похват е контрастната техника на изображение, т. е. разилюзинирането, разбиването на илюзията, разголването на истината, на истинската психика, откриването на истинския характероложки портрет чрез дела и постъпки, след като героите са били поставени в ситуации, които са създали погрешна представа за тях и читателят за момент я е приел за чиста монета. В една нова ситуация илюзорната представа се разсейва и вие се смеете от сърце, защото виждате човешки слабости, много или малко характерни за всички. Като най-действен разилюзинатор се прилага страхът било като внедрен афект от дългогодишното робство, който кара сърцето на българина да тръпне само при вида на онбашията или на някакво заптие, било като внезапно предизвикан афект поради нещо необикновено, каквато е появата на Мунчо в пещерата. При това Вазов си служи със страха като разилюзинатор много майсторски, за да изчерпи характероложкия портрет на героите си и да ги изобрази едно състояние на духа, което в най-висока степен изнася на показ вътреш ния човек. След като го прилага като разилюзинаторско средство в малки сиB 63 туации, авторът го пренася върху един широк масов план, каквато е разход ката на героите до манастира и заседанието в конака. Той прави дълбок пси хологически разрез в душите на своите герои и ги изобразява от една страна, която действува в най-висока степен хумористично като извор на чист и непосредствен смях, а смехът е чист и непосредствен, защото страхът се оказва безпредметен. Той буди само тогава смях, когато поводът се дължи на заблуда. Тук заблудата бива разкрита в последния момент, след като авторът създава редица напрегнати състояния на разилюзиниращ афект. Развръзката идва експлозивен смях у читателя и героите. Гърлестият хохот на Селямсъза найярко илюстрира експлозивния хумор на цялата сцена. C Повестта е разделена на отделни глави и ситуации с различни сигнални названия. Читателят бива въведен още от самото начало в една ситуация, която му дава възможност да навлезе в сопотненското „общество", да се за познае отведнъж с някои видни негови представители и бита им. Като инвен ция това е щастливо хрумване на автора. Чрез черковната служба ние се озо ваваме в тяхната среда. При това природната картина бива използувана едновременно и за астрономическа, географска, фолклорна, битова и архитектурна ориентировка. Всичките тези познавателни особености са дадени не като сухо изброяване и описание, а като природна картина с художествено въздействие, от която под знак легато се преминава към вътрешната обстановка и човешката картина, нахвърляна в разноцветни багри и дадена като зрително и звуково преживяване: