клуб

Ако доскоро някой ми кажеше, че духът на Дикенс се е появил в София, сигурно щях да му се изсмея. Просто защото не вярвам в духове и... И все пак той наистина е жив. Или по-точно е оживял в един дом. В дома на Нели Доспевска. Потомка на големите ни художници самоковци Христо Димитров - Майстора, Димитър Христов, правнуч ка на Станислав Доспевски (който е чичо на Захари Зограф), тя като че ли е попила, получила е в кръвта си любовта към изкуството. Завършила американски колеж, от малка обикнала английската литература, Нели Доспевска има рядкото щастие да срещне на 16 години Димитър Б. Митов, редактор на едно от най-авторитетните литературни издания у нас през 20-те и 30-те години - в. „Литературен глас". Тук ще се появят първите и критики, есета върху английската и американската литература, ще навлезе в кръга на писатели като Константин Константинов, Людмил Стоянов, ще общува с начеващите като нея Веселин Ханчев, Радой Ралин и др. А за да е пълна картината, животът ще я срещне и събере с писателя и учения Димитър Димов, който ще я направи съпричастна на творческите си търсения и за когото след години тя ще създаде една от най-проникновените книги, писани за български писатели - Познатият и непознатият Димитър Ди мов" (Профиздат, 1985). И сякаш съвсем логично къщата и се намира на улицата, носеща името на Д. Димов. В малкия, някога кокетен двор цари един артистичен хаос, който не дразни. Вито дървено стълбище (съвсем като в Дикенсов роман) ви отвежда до врата с надпис на английски „Клуб Пикуик". Може би наистина сте попаднали в някоя от къщите-клопки на Дикенс?! Не, просто стопанката на този дом остава вярна на духа на своя любим писател. Тя стои горе на стълбището и ви чака леко усмихната, разперила ръце, а в очите й, много светли, святкат иронични пламъчета. Ето ви пред Нели Доспевска - тази, която може да се превъплъщава и в Хък Фин, и в леля Поли, и в Беки Тачър, дори в Том Сойер. Преводът и на „Том Сойер" е отпреди 30 години, но благодарение на нея тази книга влезе в златния фонд на пре водната литература и претърпя няколко издания. И в това няма нищо странно, защото в „Том Сойер" са събрани сънищата и мечтите на всяко детство. Макар че Нели Доспевска е превела над 40 книги (между тях „Бабит" на С. Луис, „Панаир на суетата" от У. Текери, „Великият Гетсби" от Скот Фицджералд, „Закуска в Тифани" от Труман Капоти, книгите на Кенет Кларк „Цивилизацията“, „Голото тяло“ и „Леонардо да Винчи"), все пак най-трайна и най-голяма си остава любовта и към Дикенс. „Дейвид Копърфилд“, „Оливър Туист“, „Коледна песен", излезли многократно, говорят не само за тази любов, но са и атестат за достойнствата и като преводач. Сега, когато Нели я няма, все по-често си спомням за нея. Припомням си срещите и разговорите ни, започнали през една топла юнска вечер. С нея ме запозна Кръстан Дянков, който ме отведе в дома й. След това се срещахме още десетина пъти в компанията на приятели (Кръстан, Георги Вишоградски, Алберт Бенбасат), аз пусках касетофона (да бъде благословен, че запази гласа и за мен) и разговаряхме до късно през нощта. Предлагам тук част от анкетата, която направих с Нели Доспевска. Тя включва наши беседи от 20 юни 1984 г., 21 август и 1 ноември с. г. и от 24. VII. 1985 г.

Безкрайно тъжно е да виждаш как една общност се разпада или, което е полошо, как се изражда, как се формализират естествените отношения на бнези, които я съставят, как агонизира и се разпада доскоро живата духовна взаимност, как съ преживяването се превръща в принудително съвместно присъствие и от окаменява щото слово вее мъртвота. В условията на тоталитарна стагнация творчески общности се създават трудно и разпадат лесно - вместо тях успяват да просъществуват десе тилетия наред творчески колективи, в които колективността е само телесна, а ду ховните контакти нямат нищо общо с творчеството, защото се измерват със самоогра ничението, витаещо навред в пирамидалната им структура. BBYOT B По една сурова и негласна, но ясно осезаема закономерност във всички области на хуманитарното познание съществуваше праг на допустимостта - не само акта на създаването, но и в общуването между създателите: отвъд него идеологията поставя ще своето табу. Ето защо не само духовното творчество, но и общуването се раздвои и човек трябваше непрекъснато да се бори с това раздвоение в себе си, усе щайки се уязвим в тази шизофреничност. Единият полюс на това раздвоение беше овещественият компромис, т. е. „същинският от обществена гледна точка научен или творчески живот, а другият - тайното, контрабандното нахлуване в забранени духовни пространства,EGIFM Мятането между тези два полюса е особено болезнено при хората на словото. За разлика от други области, където може да се твори и общува на професионална, e идеологически индиферентна плоскост, човекът на словото неизбежно нагазва в области, които го обгръщат не с дилемите оригинално- тривиално, научно- ненаучно мислене, а с дилемата правилно - неправилно. Компромисът между неговата мисъл и общественовалидните критерии, които угнетяващо постулират как и доколко допустимо тя да бъде публичен факт, сам по себе си се превръща в норма на общуване със себеподобните. Ето защо онези, които си служеха със словото, се мъчеха да слеят тези два паралелни свята на себеосъществяване по много и различни начини: чрез краен индивидуализъм, който отричаше както творческото общуване, така и значимостта на каквато и да било изява на официално равнище; чрез метафоричен, езоповски или езотерично-научен език, разчитащ на своята непроницаемост; чрез създаване на периферни, полукръжочни творчески общности, които обаче бързо изчерпваха сили, и това изчерпване бе пропорционално на тяхната популярност - отвъд прага на официалността неизбежно биваха асимилирани от системата.