книжовния

Програмите на българските училища през Възраждането са документ, който възсъздава не само историята на учебното дело, ролята на талантливи педагози за разширяване на интелектуалния кръгозор на подрастващото поколение. Те дават възможност да се проследят етапите, през които минава формирането на общата и литературната култура на ученика, връзката на тази култура с духа и потребностите на времето, появата на конкретни специали зирани издания. В отделни училища през 30-40-те години на ХІХ в. се изучава писмовникът, през 50-60-те - риториката, през 70-те - ръководството по словесност. Тази последователност във въвеждането на отделни учебни дисциплини, свър зани с филологическата образованост на българските ученици, с изработването на литературни и езикови критерии за оценка на литературния факт насочва към проучването им в зависимост от задачите, които си поставя възрожденското училище, от обективните условия, при които се изгражда художествената култура, от нейната специфика и характер. Писмовникът като пръв „наръчник" на българския ученик за усвояване на правила и норми, свързани с писането (на първо време - писма), с утвържда ване на етикета в писмената реч, поведението и живота, с формиране на усет за точност и съдържателност на словото, може да се разглежда като подготвителен етап, чрез който се създават предпоставки за по-естественото преминаване към риториката. Издадените десет писмовника през Възраждането поставят интересни проблеми на епистоларния жанр, стилистиката, езика, практическия живот. те насочват Различни по съдържание и цел, към културата и подбудите на своите автори и преводачи, към първите опити за писмена „самоизява", към началните стъпки на българската специализирана терминология в областта на езикознанието, литературознанието, търговията. В предговора на един от първите писмовници - Писменик общеполезен..." (1835) на Хр. Павлович - на първо място се поставя въпросът за практическата приложимост на включените в изданието правила, разяснения и образци, за връзката на училището с проблемите на икономическия живот и изграждащата се национална култура и литература. Регламентират се норми - в начин на мислене, на стил и поведение в зависимост от типа писмо, от адресата и т. н.

Автор вече на редица изследвания по проблемите на българската възрожденска литература, в новия си труд проф. Д. Леков подхваща един нов проблем - извънредно интересен и актуален, - който в последно време привлича все повече вниманието на литературоведи и културолози. Макар и други да са се спирали в един или друг план на този проблем - взаимоотношението между писател, творба и възприемател, - трябва да се признае, че за първи път Леков го разглежда в неговата всеобхватност и върху основата на богат и разностранен материал, пачерпан от най-различ ни източници, които авторът детайлно познава и вещо анализира, и които са така необходими за разбиране на всички ония процеси и явления, характерни за книжовния живот на времето. Да се проследят взаимоотношенията между писателя, неговото творчество и възприемането му от съвременниците и следващите поколения, това означава по същество да бъдат обхванати и осветлени много и различни страни и компоненти на литературния, пък и на духовния живот изобщо. И още - да се види как и доколко замисълът на писателя е бил в съзвучие с душевността на читателя, да се проследи резонансът на творбата в съзнанието на възприематели - толкова различни по социална и духовна формация, по житейски занимания и нравствено-естетически потребности. Ето защо разглежданият труд представлява по същество цялостен аналитичен и синтетичен обзор на възрожденската книжнина, с всички ония основни предпоставки от обективно-историческо и индивидуално-психологическо естество, които обу славят нейното съдържание, жанрови форми, граждански патос и национално звучене. Толкова повече, че именно тя, литературата, разбирана найшироко, представлява основен компонент на фор миращата се нова национална култура. И очевидно комплексността и многоаспектността на задачата, която си е поставил Леков, са предопределили и подхода му при систематизирането и интерпретирането на разнообразния материал, при осветляването на по-общите и по-специфичните закономерности, които характеризират духовното ни възраждане. Този подход по необходимост съчетава историко-литературни, социологически, културноестетически, народностно-психологически трактовки. Все по съшата необходимост са използувани и принципите на рецептивната естетика, а и на теорията на информацията - принципи, които в последно време стават все по-актуални. Именно този по-комплексен подход е дал възможност на автора да надзърне в много области на духовноинтелектуалния живот не само на възрожденската епоха, но и да ни подскаже за предходни процеси и явления, за да се получи една богата картина от факти и наблюдения, от анализи, характеристики и обобщения, които ни помагат да почувствуваме по-цялостно атмосферата и тенденциите на времето.