комичното

В културните среди съществуват настроения срещу разглеждането на едни или други проблеми изобщо". Този факт, разбира се, е напълно оправдан, доколкото представлява реакция против безсъдържателната, схоластична абстрактност. Същевременно обаче той става и твърде опасен, когато предизвиква загубване на вкус към по-широките научни обобщения. Напоследък например в областта на политиката и идеологията се натрупаха достатъчно факти, които убедително говорят, колко рисковано е акцентирането върху „нашите особености" преди да са избистрени общозадължителните принципи.

Подобно на човека на старата възраждаща се Европа българинът в епохата на своя ренесанс също не можеше без сърдечния или жлъчния смях, без иронията на незлобливия хумор или гневния сарказъм на безпощадната сатира. И ако в духовната характеристика на нашето ускорено развитие има - погледнато типологически - някои черти, изцяло повтарящи черти от духовната физиономия на Западноевропейския ренесанс, безспорно катарзисният смях е една от тях. И Ще бъде погрешно - разбира се, ако смятаме, че едва XIX в., векът на нашето възраждане, е отприщил хумористичната и сатиричната стихия на националния ни дух. През петте робски века, а и не само през тях българинът се е научил да бъде ироничен и дори саркастичен - хапливият език е бил важно и трайно оръжие в борбата му не само срещу другите, срещу политически, духовни или социални потисници, но и срещу себе си, срещу неусетната бяла смърт на националното и етично обезличаване. Разгърнете който и да е фолклорен сборник непременно ще ви покори умението на народния разказвач или певец да открие комичната ситуация и да ви накара да се посмеете с Настрадин Ходжа или надутия грък, с алчния чорбаджия или лицемерния поп, с подмладения дядо или мързеливата булка... Формираният векове сатиричен талант на българина намери през Възраждането само истинска възможност за цялостна, мощна и категорична изява. Просто беше дошло времето българинът да се раздели със своето настояще и да му се посмее, както трябва. B Запознаването с фолклорното хумористично и сатирично творчество прави голяма степен безпредметни и споровете за ролята на чуждите влияния в създа ването на възрожденската ни сатира. Не Херцен, Гогол или Глеб Успенски направиха Ботев, Каравелов и Славейков сатирици, въпреки че образците на руската художествена и публицистична сатирична мисъл не са без значение за нашите писатели. Както изтъква и сам Ботев в „Наместо програма“, омразата на бъл гарина към чорбаджии и духовенство е по-дълбока и по-вехта дори от омразата към турчина и нищо по-естествено от това попът, чорбаджията и агата, а наред с тях и продажният журналист като ново явление на епохата да намерят мястото си в сатиричния паноптикум на възрожденската проза. А формата е просто стил на епохата - тя не би и могла да се осъществи в друго освен в хапливата ирония, в изобличителния хумор или в гневния, безпощаден сарказъм. Твърде български, подчертано национален е патосът на възрожденската ни сатира и малко е да се каже, че това е най-голямото и преимущество: това еединственото и най-важно условие за нейната жизненост и боеспособност, за естетическата й пълноценност.

Прякорът е едно от най-характерните явления в българския народен живот. Той има дълбоки корени в бита, в делничното общуване и взаимоотношения между хората. Котленци казват, че при тях е достатъчно само високу да кихнеш и ша ти извадят прякур". Не са по-малко изобретателни и в другите селища. Веднъж лепнат, прякорът може да тежи на няколко поколения или да стане обобщена представа за цял род. „Незлобливи и добродушни са нашенците - пише Райко Алексиев, - но са такива присмехулници, че яка му душа и яко му име на всеки, до когото се допрат присмехулните им езичета. 1 Създаването на прякори се обяснява и с наблюдателността на българина, със способността му да характеризира и да дава оценка, извежда се като проява на една душевност, в която се съчетават проницателството и безжалостното. Антон Страшимиров осмисля наличието им с особеностите на нашия хумор, който според него преди всичко „сарказъм, е взаимна гавра, взаимно оплюване“. „Тоя характер на българския смях е тъй всеобщ за старо и младо, за мъже и жени, че всяка най-обидна закачка сред нас веднага се подхваща от всички и се превръща в прякор често отвратителен. "4 От гледна точка на народопсихологията прякорът се възприема като негативно явление, но независимо от това той се смята за част от богатството на фолклора ни, свързва се с колорита и атмосферата в отделните селища. Ето защо авторите на почти e всички краеведски изследвания му отделят съществено място. Още през Възраждането Петко Р. Славейков във в. „Македония" (бр. 23 от 7. II. 1870 г.) отправя призив към сънародниците си за събиране на народни умотворения, между които поставя и прякора. И макар тогава да са направени някои записи, първите публикации са значително по-късно. Естествен е опитът на автори като Л. Данаилов, К. Божинов, С. Кошов и др. да характеризират това явление, да го свържат с малките афористични жанрове във фолклора, да определят начина на възникването и функционирането му в обществото. Прякорите, особено панагюрските и копривщенските, завършващи на ек, са представлявали интерес и за езиковедите. Но досега литературната наука не се е занимавала с тях, поради което мястото им в художествената, мемоар ната и документалната проза не е изяснено.