комплекс

Анализът на Похвално слово за Кирил разкрива семантика, изградена върху логически допуснатата възможност за тъждество между втората персонификация на троицата -Исус и Константин Философ. Така става възможна реставрацията на божествената триада от редуцирания и вариант - диадата. В значителна степен това извежда творбата в периферията на ортодоксалността, но пък разкрива композиционния и код. Възможно ли е съществуването на успореден метод за разчи тане смисъла на Похвалното слово, за строгото му свързване с православната традиция? Възможен ли е философски компромис между нея и Климентовото произведение? Разглеждането на епитетната система в реконструктивното за Троицата поле на облажаванията в ПСК води до разлагането и вторичното организиране на лексиката и според признаците деятелност (praxis) и светлинност (teoria). Двете групи съдър жат аскезни характеристики и представляват мисловна форма на аскезен цикъл. Но те се отнасят до и могат да бъдат символизирани успешно от първата триа на И a деветте ангелски чина - серафими (евр. 5 raphim - oгнен, пламтящ) и херувими (евр. К rubim, акад. karibu - застъпник) - с типичната им охрани телна, двигателноактивна функция. Определението „ангелски" (от пета позиция на епитетите в ПСК) известява възможността за подобно тълкуване. Серафими и Херувими гравитират около последния, но пространствено междинен член на първата триада - престоли, чийто притежател става Константин Философ. Той се включва не в умонепостигаемата трошица, а в постижимото и най-близко звено. Аскезният цикъл осъществява целта си не в трансцедента, а в трансцеденталното - престола - като абсолютно интимно пространство. Тази висша близост, при която все пак дистанцията е запазена, е от изключително значение за съхраняемостта на православната йерархичност. Полезно е да съпоставим своите съждения с последното изречение от първата част на апокрифа „За Тивериадското море“: „Господ направи Сатанаил на чалник на всички ангелски степени и сам дойде в деветия чин".

The Swedish scientist, philosopher and writer Emanuel Swedenborg (1688-1772) is one of the most internationally famous representatives of his native country and of European Enlightenment with a strong influence on many bright minds in the world even to this day. Influenced by Descartes, but also by Locke and Leibnitz, Swedenborg saw the world as subject to mechanical laws and already in his first works of a progressively philosophical and psychological nature he investigated the question of the relationship between mind and matter, body and spirit, coming to the conclusion that soul is material. Like almost all scientists of those days, Swedenborg's starting point lay in Christianity. For him there was a natural link between the function of the soul and the problem of good and evil; also with the epistemological question of the nature of human knowledge. Knowledge, he thought, partly springs from experience, partly - from intuition which is divine clarity, light. During his Journal of Dreams period (approx. 1743-1745) Swedenborg went through an existential and religious crisis and became a mystic. He decided to discover and explain the complex structure of the universe with the help of the scientific rationalism, characteristic of his time. The essence of Swedenborg's message is theosophy, knowledge of God and its best known aspect is the correspondence doctrine, a dynamic context in which the natural, spiritual and divine things are connected in a whole with universal importance and validity. The idea of this concordance has served as a special approach to creation in literature and arts but also as their general principle to many thinkers, writers, musicians, artists in different countries and epochs like the European Romanticists, Emerson, Balzac, Baudelaire, Strindberg, Pound, Borges, Milosz, Brodsky and probably above all - Dostoyevsky.

Based on unpublished archive materials, the study deals with the topic of the so-called "Karjiev case", which, without leaving any important traces in the humanitarian ideas in Bulgaria, is one of the indicators of the forthcoming "humanitarian fever" and without which its ethnology could hardly be explained. The extrapolation of the not quite definitive "Beron's complex" to the metaliterary practice in Bulgaria from the beginning of the 20th century up to the late 1940s aims at the metaphorical strengthening of our idea about the fateful, but not quite logical, difference between the literary language and the language of its conception. It prompts at the idea that the inventive "uniformity" between them, based on native accumulation, could only be seen in the 1960s and the role of people like Krum Karjiev is particularly important from a historical point of view.