Комуникативната

Има публицистични и популяризаторски статии, в които се разсъждава приблизително така: изкуството не е самоцел; веднъж създадено, нему се вменява в дълг да въздействува върху общественото съзнание. Тия разсъж дения изглеждат много убедителни и като че ли не допускат никакви съмнения и възражения. И все пак в тях се очертава недопустима опростителска тенденция. Да се твърди, че изкуството е явление, което обезсмисля само себе си, ако се окаже неспособно за естетическо въздействие върху известен социален колектив или част от него, е аксиоматична истина (поне за нашата естетика), но да се мисли, че проблемата за това въздействие възниква едва дослед като то е сътворено и съществува като факт, е незадоволителна постановка, която не отчита свойствената му специфика. Тази проблема - все едно дали отделният художник я осъзнава достатъчно ясно или не - е иманентна за изкуството, тя не бива да се схваща като нещо, което отпосле, пълнително се поставя пред него вследствие на дидактични задачи, конюнктурни обстоятелства и т. п. Не, тя е негова органична съставка. Защото куството е художествена ценност не в някаква метафизическа изолация спрямо обществото, а само в отношението си към естетическото съзнание определена социална общност (група).

Границата, която разделя Изкуството от Неизкуството, е хоризонтална - тя минава през всички жанрове, а нерядко и през отделните произведения. Най-важното че тя е подвижна: художествеността има исторически характер, свързана е с пообщи културни норми и промени в литературната комуникация. В различните епохи разликата между високите и ниски жанрове (йерархията на жанровете) е различна: достатъчно е да си припомним съдбата на романа, презрян някога и авторитетен днес. Различно е било съотношението на високите и ниските елементи (теми, образи, думи) в литературата и тяхната функция: да си припомним практиката на символизма последвалата го реакция към „оварваряване" на поезията... Тези проблеми са били разглеждани по различен начин и с различен подход. Още през 20-те години Ю. Тинянов в класическите вече статии „Литературният факт" и „За литературната еволю ция" очертава диалектическите отношения между литературните и извънлитературните редове, свързва литературната еволюция с напрежението между литературните му „Върхове" и "низини" и смяната на местата им. (За съжаление неговите проницателни формулировки не са достатъчно усвоени у нас.) „Съществуването на факта като литературен зависи от неговите диференциални качества (т. е. от съотнасянето или с литературния, или с извънлитературния ред), с други думи - от неговата функция. Това, което в една епоха е литературен факт, в друга ще бъде общоречево битово явление и, обратно - в зависимост от цялата литературна система, в която да ден факт функционира, а Този механизъм засяга и динамиката на жанровете, която Тинянов вижда малко едностранчиво: „В епоха на разлагане на някакъв жанр той от центъра се премества в периферията, а на негово място от дреболиите на литературата, от нейните задни дворове и низини се влива в центъра новото явление. 1 П. Н. Медведе в. Формальный метод в литературоведении. Критическое введение в социологическую поэтику. Л., 1928, с. 183. 2 Ю. Тынянов. Архансты и новаторы. Л., 1929, с. 35. 39 Така стана булеварден авантюрният роман, така сега се превръща в булеварден психологическият роман. "3