коне

Типологичните аналогии принадлежат към предмета на сравнителното литературознание, което изследва двете страни на всеобщия литературен процес: особеностите на националните традиции и условия и междулитературните връзки. Този клон на литературната наука се разви бързо през последното десетилетие. От началото и средата на 60-те години насам взаимното влияние и връзките между националните литератури все повече излизат на преден план в сферата на марксисткото сравнително литературознание, при което се вземат пред вид новите условия на развитие на световната социалистическа система и постоянно нарастващият дял на социалистическите литератури в световния литературен процес. Изследванията в областта на българско-немските литературни отношения обхващат доста дьлъг период. У нас се появиха няколко студии, посветени на рецепцията на класическата немска литература (Гьоте, Хайне, Т. Ман и др.) в Бъл гария. Налице са статии за възприемане на литературата на ГДР в България и на българската литература в ГДР. Същото не може да се каже за останалите немскоговорещи писатели или обратно - за българската литература в останалите немскоговорещи страни. Взаимните връзки между литературите на ГДР и България са облагодетелствувани от подобното развитие на двете страни от социалистическата общност. Общият им път към социализъм, сближаването на техните национални култури и сътрудничеството в духовната сфера се проявяват и чрез някои паралелни линии на развитие на националните им литератури. Т

Павел Вежинов формира своята поетика в рамките на класически епичното както под ранното влияние на западноевропейските и руските реалисти, така и в школата на родната традиция. Но въпреки последователния, сякаш нарочен стремеж да няма „нищо общо с лириката“, както сам той заявява, още ранната му градска проза изненадва с лирическите си интонации и една особена субективна оцветеност. Макар скрити в общия обективно-епически контекст, потопени в толкова характерната за Вежинов атмосфера на „емоционална охладеност, лирическата одухотвореност и метафорично-символните обобщения са органичен елемент на неговата поетика. По-малките жанрови форми - разказът и новелата - сякаш първи предчувствуват тенденциите в белетристиката на 70-те години, в тях поетиката на Вежинов по собст вен път „съзря" за ново художествено мислене в по-обемната жанрова форма на романа. Структурата на някои от новелистичните цикли, които един критик сполучливо нарече фрагменти от „отворен" роман,2 предусеща монтажноантитезната поетика на бъдещия роман „Нощем с белите коне" (1975) - ярка художествена изява на основни тенденции в естетическото мислене на 70-те години. Съвсем естествено е, че първият резонанс на критиката беше на нравстве но-философските проблеми в произведението. Но в общия контекст на търсе нията в съвременния литературен процес този роман придоби изключително типологическо, симптоматично значение (макар Вежинов винаги да буди поскоро остро чувство за творческа обособеност и своеобразие). Това е още едно доказателство, че лицето на жанра се чертае не от най-, типичните" като количествена повторителност явления, а от най-ярко художествените, защото именно те са естетически функционални за развитието на поетиката. Съвсем неслучайно много скоро след появата му романът беше оценен от критиката като „първата от тези книги, които се оказаха своеобразен трансформационен възел (курс. м.) на новите превъплъщения в романа". Книгата изненада читателя, успял вече да свикне и да очаква т. нар. „лиризирани" структури на 60-те години, преди всичко със своята „традиционност" като поетика. (Именно тя даде най-много основания на критиката в подкрепа на тезата за връщане към нов социален роман".)

Невероятно е каква вълна от предпазливост надигат стиховете на Константин Павлов - къде ще ни засегне, какво ще подиграе, каква змия ще ни прати. Той не търпи подредените ни човешки дворове, в които сме намерили местенцата на доброто и злото, направили сме ги уютни, поносими за себе си. Той буквално претърсва покъщнината ни, та да намери кои ведра са без дъно. Пред такива като него губим уве реност, че нашият дом си е наша работа. Той е готов на ехидно посегателство върху благовидните ни привички, чуваме смеха му враждебен. Константин Павлов е крайно остър сатирик. Той предявява всичките права на сатиричното изкуство да разрушава спокойната видимост. Предявява ги безпар донно и ги прилага без хитро самоунижение, гордо, като че той ги е извоювал през вековете. Усещаме как се горещи да преследва злото, как се наслаждава да го ненавижда публично. Той ни противостои! му Той обтяга до скъсване връзката си с читателя. Приписваме му надменност. Чув ствуваме се различни, затруднявани от него - значи, приобщени към обекта на неговата сатира. Но защо спонтанната ни реакция е да се браним от нападателната язвителност, а не да се присъединим към неговия удар? Първото обяснение - несправедлив е, второто - пресилва. А може би неговите „необяздени" образи, онова страхотно нашествие на гротескното, фантастичните картини в черно - всичко, което се изказва сатирикът? Може би подчертаното Аз в стиховете, ореолът на мъ ченичество около това Аз, мисълта, че злостта се е раждала в свръхболка, непозната всекиму, че в стиховете говори, съска душа, която ни плаши с нападателност и... нежност.