контекста

Диалектическото взаимодействие между пародията и иронията понякога само приема иронично-пародиен характер. Възможно е един вид ирония да се пародира с друг, както и пародията да се иронизира. Докато Бенжамин Франклин е дописвал и публикувал последните притчи от „Алманах на простака", неизвестен пародист вече е осмивал техния буржоазно-прагматичен дух. Докато Т. Ман вижда в пародията универсално средство за съвременна интерпре тация на архаичен сюжет, швейцарският литературовед В. Мушг иронизира големия писател, че за него пародията е хитрост, с чиято помощ той прикрива неумението си да говори с езика на поета". При класическото и реалистическото изкуство иронията и пародията под лежат на разграничаване, а при употреба се диференцират съобразно с художест вения замисъл. В съвременната ситуация това става все по-трудно, а в редица случаи невъзможно: иронията и пародията не само преливат една в друга, но дотолкова рефлектират в модерното естетическо съзнание, че влияят върху цялостната му нагласа. Тъкмо последният аспект представлява интерес за на шето изследване: как пародията от художествена форма се превръща в същно стен белег на модернизма, а самопародирането се лансира като единствен начин за оцеляване на изкуството. Пародията е повторно възвръщане към остарели, унаследени или преодолени исторически и естетически форми, за да се провери още веднъж техният смисъл, да се разграничат представите за тях в миналото инастоящето чрез преакцентирането им и накрая - да се символизира многозначността на връзката „приемственост - опозиция“ между поколения и епохи. Още Ницше и Киркегор прозряха тенденцията към комизъм, присъща на тях ното време, а Т. Ман обобщи, че при късните епохи културата и пародията са вече твърде сродни понятия". Ф. Дюренмат отбелязва в „Театрални проблеми", че във века на атомната бомба само комедията може да изрази трагизма на нашата епоха“, а в пиесата „Физици“ демонстрира нейната абсурдност. Дю ренмат има също пред вид, че в наше време все още върху историята влияят диктаторите, които стават по-зловещи пред вид огромната власт, с която разполагат. И все пак диктаторите в известен смисъл са безсилни, понеже зависят от сляпо функциониращия апарат". Модерният художник се интересува не толкова от тяхната индивидуалност, колкото от начина, по който работи апаратът". Т

Във въведението на своя първи роман Еренбург се обръща към читателя със следните думи: „С най-голямо вълнение пристъпвам към своя труд, в който виждам целта и оправданието на клетия си живот: да опиша дните и мислите на моя Учител Хулио Хуренито. (...) Като научат за делата му, мнозина ще кажат, че той е бил само провокатор." По-надолу мисълта на Сократ, че философът е акушерка на истината, се перифразира по следния начин: „Ала Учителят не отхвърляше това почтено прозвище и им казваше: „Провокаторът е велика акушерка на историята. Ако не приемете мене, провокатора, с кротка усмивка (...), ще дойде друг за цезарево сечение и земята зле ще си изпати." (4) B H Когато героят-разказвач упреква Хулио Хуренито, че е непоследователен мненията си, той отговаря: „Нима ти едва сега забеляза, че аз съм негодник, пре дател, провокатор, ренегат и прочие, и прочие?" (210) На други места Хулио Ху ренито е още по-откровен: „Аз, както знаеш, нямам никакви убеждения и затова излизах с весела усмивка от всички префектури, комендантства, чрезвичайки контраразведки." (238) Ще приведа още един цитат, който ни насочва вече пряко към най-важната черта на Хуренито. По повод на своята работа над „биографията" и „Избраните мисли на великия Учител Хулио Хуренито“ героят-разказвач пише: „Сега завърших тази книга (...) Вече не се страхувам да предам незабравимия предател. Не бягам плахо от непреодолимите противоречия, защото с такива противоречия живееше и дишаше Хуренито." (254) ce В „Тръст Д. Е." Еренбург отново се връща към централния герой на своя първи роман. В публичния дом на фирмата „Кул и К" директорът на тръст Д. Е. запознава с книгата за живота на Хулио Хуренито. Авторът пише: „Енст Боот повярва в учението на великия провокатор. Нещо повече, той разбра, че целият му живот е осъществяване на знаменитата идея на Хулио Хуренито." Т. е. осъществя ване на идеята да бъде провокатор. Но при тази близост на образите не бива да пропускаме едно немаловажно различие. Когато Енст Боот се запознава с учението на Хулио Хуренито, той реагира по следния начин: „Този лигльо умее само да фи лософствува, а всъщност е необходимо нещо друго - да се действува.

В многостранното творчество на Карел Чапек (1890-1938) се проявяват характерни тенденции и особености от развитието на модерната чешка литература. Чапек започва да твори още преди войната, но значителна част от неговите произведения са свързани с бурния разцвет на чешката литература в междувоенния период, когато се създават явления с европейско и световно значение. Още с драмата си „Р. У. Р." (1921) К. Чапек придобива световна известност и заедно с Я. Хашек се нарежда между първите чешки писатели, които осъществяват непосредната, жива връзка на националните литературни ценности с художествените и културни процеси в следвоенна Европа. Светогледно и естетически К. Чапек е творец на ХХ век - художествените пробле ми и идеи, които го занимават и тревожат, водят към драматичното битие на човека от епохата на модерната цивилизация, към противоречията, които създава преломното развитие на науката и техниката, поставяйки на изпитание общочовешките цен ности на културата, духовното съдържание на човешкия живот. B Научнофантастичните прогнози на Чапек разкриват противоречивото му отношение към научно-техническия прогрес, в основата на което лежи неговата хуманистична програма за защита на човешките ценности, философското му недоверие към глобалните идеи и изобретения, както и към радикалните промени на обществото. Много се е писало за философския релативизъм на Чапек (почерпен до голяма степен от философията на прагматизма), който го отдалечава от обективния поглед към социалните противоречия, отнема му категоричната оценка, ясната перспектива в ре шението на проблемите, превръща отношението му към явленията на живота и към човека в съвкупност от антиномии. Идейно-философските противоречия в творчеството на Чапек, еволюционистичните му възгледи, илюзорното му доверие в буржоаз ната демокрация не намаляват хуманистичното съдържание на неговото творчество. Чапек не решава социалните конфликти на своето време, социалният критицизъм неговите утопични драми и романи има хуманистична основа - защита на непреходните или по-точно интегралните човешки ценности. Той превръща в център на своето творчество човека - човекът като мярка за всичко - и гради неговата нова цялост ност (интегралност) в света на капиталистическата цивилизация, която „редуцира" ценностната представа за човека. Белег на тази нова интегралност на човека е тезата за обикновения човек (трилогията „Обикновен живот"), чийто образ в своето човешко съдържание диалектически обединява раздвоеното изображение и представа за еле ментарния и необикновен човек (фантастичните и утопични произведения). Темата за познанието на човека е свързана с темата за познанието на действителността в ней ната тоталност (страст, която съпровожда всички занимания на човека Чапек). Смисълът на познанието е в създаването на духовна мярка на предметния (емпиричния) свят, което е равностойно на това да се създаде неговата човешка мярка.

Голямата част от т. нар. „светска белетристика“, която се разпространява в средновековната българска, руска и сръбска литература, прониква от Византия посредством многобройни преводи. Това налага да бъде разгледана културно-историческата ситуация, в която белетристичните произве дения се възприемат и битуват в средновековната византийска литература, тъй като голямата част от тях идват от Изтока; да се потърси специфичният социален адресат на белетристиката, който обуславя функцията, развитието и по-късните и промени. Във византийската литературна традиция тя засвидетелствува два основни „пътя на проникване на културните ценности, превърнали се и в основни тематични източници - Изтока и античността. Пътят на източните повествования на запад се открива след походите на Александър Македонски и през цялото същинско средновековие източните сюжети се приемат и абсорбират във византийската литература. Чрез нея голяма част от тях попадат сред южните и източни славяни, а след XIII в. в резултат на кръстоносните походи на запад. С. Аверинцев изтъква принципната отлика между византийското и западното средно- И вековие именно въз основа на факта, че както Византия, така и нейният обобщаващ символ Константинопол, като политическо и културно явление представляват всъщност взаимопреход между Гърция и Азия. В такъв смисъл византийската култура се превръща в „пограничен феномен" цялостното европейско културно развитие. Проникването на източни повествователни произве дения - независимо дали произхождат от по-далечния Изток (Индия, Персия) или от по-близкия - B арабската и еврейската култура - е едно от проявленията на „ориентализацията на средиземномор ския духовен свят "2. Собствената античност също представлява един постоянен тематичен и духо вен източник за Византия. Преимущество в научните изследвания за отношението античност - Византия придобива идеята за ролята на континуитета на античните традиции във Византия, като се обособяват периоди на разцвет на тези традиции. Античното наследство обаче влияе различно в разнообразните сфери на културния живот и в литературата, като степента на това влияние също е различна. По отношение на белетристиката влиянието на гръцката античност може да се открие напр. в традициите, които оставя в по-късната византийска литература елинистическият роман.

Svetoslav Minkov's fiction sublimates world-view, aesthetic and generic tendencies characteristic of the late nineteenth and early twentieth centuries European art. The current paper is an attempt at examining the "im-probable" in Minkov as an aesthetic category connected with the aspiration advertised by the Bulgarian postwar Modernism for maximum independence of the art from visibility. In practice, Minkov not only categorically denies mimesis and confirms fictionality, but in the text itself he parodically decomposes the approved practices of creating fictional illusion. In the 1920s, in synchronization with the grotesque-diabolical tendency in the German-language literature, Svetoslav Minkov and Chavdar Mutafov establish the modernistic grotesque in Bulgaria. Situating Minkov's short stories in the context of modern Bulgarian and European literature the current paper outlines some basic philosophical, aesthetical and poetological parallels, mainly with representatives of the grotesque science fiction - Meyrink, Evers, Čapek, etc.

V. Zarev's Priest Bogomil and the Perfection of Fear (1998) is one of the attempts - representative for the contemporary Bulgarian culture - at a revaluation of the heretic tradition of Bogomilism. It is at the same time a noteworthy opinion in the discussion which concerns the Mediaeval neo Manichean tradition in Europe. Zarev's protagonist is the orthodox priest Bogomil, founder of a gnosis; the author attempts a deconstruction of a heresiarch's myth, functioning in Bulgarian culture. While subordinating the world presented to the rules of a post Modernist discourse, Zarev is not content with a diagnosis of an inner rift in Bulgarian culture, its being torn between the two incoherent Weltanschauung paradigms (Christianity and Bogomilism) which had supposedly led to the destabilization of the Bulgarians' moral horizon. For in Zarev's world of axiological void, the "last word" belongs to the myth of Bogomilism as the forerunner of heretic movements, the hermetic and enlightenment tradition in Europe.