космос

Една от предпочитаните книги в моята детска библиотека беше първият фантастичен роман на Любен Дилов „Атомният човек". Сега си давам сметка, че любопитното хлапе, което поглъщаше в безредие десетки томове, ебило при влечено от екзотичния сюжет, от смешната непригодност на странния американец Джими Кук да си намери място сред хората на бъдещето. Навярно съм се възхищавал от тези красиви и умни хора, навярно тайно съм си мечтаел да намерят и мене между ледовете и съм си представял колко лесно бих се пригодил аз към техния начин на живот. Ние, хлапетата от петдесетте години, живеехме с голямата мечта за Космоса, всеки втори искаше да стане космонавт, а пък едва ли имаше някой, който да не може да разкаже красива утопия за бъдещето. Затова отдавахме злополучията на Джими Кук единствено на капиталистическата действителност и се гордеехме, че сме готови да се превърнем в хора на бъдещето. А може би децата наистина могат просто и естествено да преминат от настоя щето в бъдещето?! e Сега отново прочетох тази книга и виждам колко по-сложен енейният смисъл, колко тревога и обич към несъвършения съвременен човек крие тя. Нека се абстрахираме за миг от класовата принадлежност на главния герой, нека поставим себе си на негово място и веднага ще разберем, че Любен Дилов смело и честно показва колко далече сме все още от това бъдеще, колко много неща не ни достигат и колко измамно е понякога нашето митотворчество. Човекът винаги мечтал за съвършенство, той винаги етърсел своя идеален образ и в това трескаво търсене е разчитал в голяма степен на изкуството. „Красотата ще спаси света " и "Изкуството ще спаси света" - това са два варианта на една мечта, два варианта на една преминаваща от век на век оптимистична утопия. Трудно е да се накарат хората да повярват, че само човекът, познаващият своя свят и себе си човек може да спаси света. И именно тази задача е призванието на нашето общество, в името на този самоопознаващ се, самовъзпитаващ се човек трябва да се търси истината, да се вика тази истина без страх от неприятните 72 разкрития, без страх от кошмарните нощи насаме със себе си. И затова такава е мисията на голямото изкуство, такъв е кръстът на големия творец-хуманист. Той се рови в глъбините на съвременната психика, търси верните характеристики на бита, социалните движения, интимните сътресения, той прониква в разговорите, в действията, в сънищата и представите, за да стигне до прозрение за диалектическия модел на обществото, за да предвиди пътищата на човешката еволюция. А тази еволюция е немислима без съзнанието за нашата несъвършеност, без демитологизацията на усещанията ни, без точната представа за стойността на нашите постижения.

Станало е традиция при изследването на романа „Хоро" да се подчертава деструктивното, разрушителното, „хтоничното начало като ярко физиономичен принцип на неговата поетика, определящ самобитността му на художествена творба. Всъщност поетиката на романа се описва главно с отрицателни термини - с онова, което романът не е, с онова, което той разрушава, с което се отклонява от жанрови, стилови и пр. норми на традиционния реалистичен роман: твърди се, че в него почти отсъствува сюжет, епически разгърнато действие, липсват пълнокръвни характери и изображения на събития, образите са силуетни", схематични, гротесково изкривени, композицията е накъсана, фрагментарна, стилът - начупен и задъхан" и пр. Съответно творческото съ стояние, породило романа или въздействието на романа върху читателя,се описва с изрази, в които продължава - пренесен в психологически план - образът на деструкцията - взрив, потресение, избухване, разкъсване, разтерзаност. Едва ли предпочитанието на критиката към този тип коментар е случайно. Несъмнено разрушителният импулс се задава от смисъла и характера на социалните събития, оформящи първоосновата на сюжета - въстанието, а след това и неговият разгром; той поражда сходни структури - в плана на психическите състояния, а след това и на текстовите конфигурации и образи, като края на този цикъл самата езикова фразеология подава солидарно предварително готови критически метафори от същия разрушителен кръг. С това кръгът се затваря - обясняващата сила на посочените метафори като че ли става очевидна; между тяхната тропова семантика и идейно-художествените признаци на изследвания текст се установява отношението на моделно тъж дество. B Целта на настоящата статия не с да оспорва - което би било невярно - установения вече модел на критическо осмисляне на художествените особености на романа, деструктивното ядро на неговата поетика. Тъкмо обратното - нейна цел е да докаже, че енергията на това ядро, фигуративно казано, още не е освободена докрай. И причината за това - може да изглежда парадоксално - е тъкмо хипнозата на посочените интерпретационни метафори, чиято способност да улавят и обясняват синтетично-мигновено, „мълниеносно" нещо много същностно в строежа и въздействието на творбата изглежда достатъчна и сякаш отнема тонуса за по-нататъшно критическо търсене.