Кръгът

Зад понятието „европеизиране на българската литература“, с което определяме същността на естетиката и на художествената дейност на кръга „Мисъл", се крие изключително богато съдържание. Това понятие е синоним на мащабна по замисъл и многообхватна по своята реализация идейно-естетическа програма, която предвижда, от една страна, идейно-тематично обогатяване на бъл гарската литература, издигане на нейната проблематика до нивото на най-парливите и актуални въпроси на съвременното човечество и, от друга страна, ней ното художествено обновяване, изравняването и с най-високите образци на све товното словесно изкуство. В рамките на тази програма влиза движението за освобождаване на художествената литература от неспецифичните и функции; тя е свързана с новите представи за изкуството, с осъзнаване на неговата същ ност и специфика. В настоящата статия ще разгледаме идейно-тематичната страна на осъщест веното от кръга „Мисъл“ „европеизиране" на българската литература. При това нямаме претенциите да изчерпим всички нови идеи, теми и мотиви, които писателите от въпросния литературен кръжок внасят в нашата литература, а ще обърнем внимание само на основните насоки при „съдържателното“ и обогатяване. Анализирайки отделни творби откъм идейно-образната им страна, по необходимост ще засегнем и някои особености на тяхната поетика, макар това да не е в центъра на нашето внимание. DREOX Нуждата от разширяване на идейно-тематичния обхват на нашата литература бе продиктувана от бързо настъпилите след Освобождението промени в бита и душевността на българската общественост. Стремежът да се внесат в литературата ни големите философски и нравствени проблеми на времето не бе приумица на малцина ентусиасти, а беше породен от следосвобожденската ни действителност. Тези проблеми бяха поставени от самия живот. Те, както казва Пенчо Славейков, извираха „от зиналата паст на нашите дни“. Конфликтът лич ност - общество, отчуждението между тях, страданието и самотата като основно съдържание на човешкото битие, смъртта и животът, творчеството като единствен смисъл на човешкото съществуване, раздвояването между дух и плът, между морална повеля и природен инстинкт, между. „неземния идеал" и обикновено човешкото, стремежът към абсолютното, загадките на човешката душа - тези „свръхземни въпроси" бяха неотделими от съзнанието на голяма част от тогавашната ни интелигенция. Те не бяха привнесени отвън, от чуждата литература и философия. Те бяха може би само подсказани, формулирани от умове като Киркегор, Шопенхауер и Ницше, Толстой и Достоевски, Горки и Л. Анд реев. В същност в по-голямата си част това са вековечните загадки на човешкия живот, които всяко време поставя и решава по свой начин. Новото време ги пречупи през призмата на индивида.

Проследяването на отношенията между Стоян Михайловски и писателите от кръга „Мисъл" разкрива не само един частен случай от литературната ни история. Освен мястото на Михайловски в литературния процес през 90-те години на ХІХ век и нача лото на новото столетие, този въпрос засяга косвено и важни моменти от зараждането развитието на българския модернизъм. Проблемът е двузначен. От една страна, как поет като Михайловски, който през целия си живот се стреми да бъде встрани от всякакви групировки и се старае да отстоява творческата си свобода, се чувствува в обкръже нието на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, и от друга, как те и редактираното от тях списание откликват на неговото писателско дело? По логиката на обективно стеклите се обстоятелства срещата на Михайловски с другите двама от четворката - Яворов и Петко Тодоров - се оказва недостатъчно функционална за литературно-естетическия ни развой. Още през 1901 г. Яворов и Михайловски са в два враждуващи общественоe политически лагера. По въпроса за освобождението на Македония Яворов твърдо стои на позициите на вътрешната организация, докато Михайловски оглавява върховистите. Характерът на по-нататъшните им литературни отношения (доколкото съществуват) предопределен от този извънлитературен факт. Връзката на Михайловски с Петко Тодоров е даже кръвна (те са не само съграждани, а и братовчеди), но това не повлия ва в особена степен за създаването на трайна литературно-естетическа корпорация между тях, макар авторът на идилиите да определя по-възрастния си колега като „единствен по своята дълбока и духовита сатира". Главните идеолози на кръга - д-р Кръстев и Пенчо Славейков - са притегателен център за Михайловски, в отношението си към тях той се самоизразява изцяло, а и те в голяма степен му отвръщат със същото. Тези отношения не са белязани с бурни и главоломни обрати, както на пример между „Мисъл“, от една страна, и Вазов или Кирил Христов, от друга. Но и при случая с Михайловски отговорът не е еднозначен. Неговата сложност се определя И от не изцяло хомогенната линия на кръга и списанието, и от неединния и често противоречив характер на Михайловски, както и от разнородните му писателски и идейни търсения. Интересът към този въпрос се поддържа и от факта, че Михайловски е единственият писател извън кръга, останал постоянен сътрудник на сп. „Мисъл" почти до неговото спиране.

The article thoroughly examines one of the most significant and also the least studied literary circles in Bulgarian literature - Archer Literary Circle, which is regarded by a number of literary scholars as the end of Bulgarian modernism. The focus is on the problem of literary heritage.The most distinct gestures of literary heritage by the "archers" are listed consecutively ,namely: 1.Mythology and folklore as thresholds to Bulgarian culture. 2. Archer Literary Circle and Hristo Botev. 3. Archer Literary Circle and the Bulgarian Revival.4. Archer Literary Circle and Pencho Slaveikov. The problem of acquiring and thinking over the tradition is not studied in itself only, but also in the context of the active search and the attempts to construct a new identity in the Bulgarian culture of the 1920s.