кървава

Септемврийското въстание в България от 1923 г. бе първото антифашистко въстание, първият, ръководен от Комунистическата партия щурм на трудещите се маси за преграждане варварския поход на настъпващия след Пър вата световна война фашизъм. Кървавите изстъпления, с които управлява щата фашистка върхушка потуши преди 50 години въстанието, бяха почув ствувани като истинска народна трагедия. Всички честномислещи хора в страната бяха възмутени от „омиротворяването“, извършено с такова варварство. Временно победеният народ-титан продължи борбата, която в найголяма степен определи бъдещото развитие на цялата нация. 1 Септемврийското въстание издълба „дълбока кървава бразда" - по думите на Георги Димитров - и в българската литература. Ако войните с тех ния катастрофален край и освежителният полъх на Октомврийската революция отрезвиха по-голямата част от интелигенцията и спомогнаха на мнозина писатели да отвърнат очи от житейските и литературните химери и да ги отправят към хората и конфликтите на живота, Септемврийската епопея и последвалите я кървави изстъпления скъсиха още повече пътя на сближение на творците с народа. За значителна част от тях Септември стана жизнена и творческа съдба - Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников и др. По-малко директно, а повече косвено въстанието и преди всичко неговото потушаване въздействува и върху редица художници и компози тори - Иван Милев, Пенчо Георгиев, Любомир Пипков. „Септемврийска поезия“ - така Георги Бакалов най-напред, а след това Иван Мешеков и др. нарекоха стиховете и разказите на Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев, появили се в „Нов път“ като пръв поетичен отглас на величавите и страшни септемврийски дни. След време към „септемврийските" творци литературните критици започнаха да прибавят Гео Милев и другите поети от „Пламък“, Крум Кюлявков и останалите съ трудници на „Звънар“, Антон Страшимиров и начеващите поети и писатели от „Ведрина“... Още по-късно - Николай Хрелков, Орлин Василев, Крум Велков и други. Вече пет десетилетия Септември е постоянна и нестарееща тема в нашата поезия и проза, разработвана след народната победа от Емил Коралов, Ст. Ц. Даскалов, Г. Караславов, Емилиян Станев и други, а септемврийската литература - като нов естетически обособен момент в литератур7 ното развитие - една от важните проблеми на литературната история и критика.

Това заглавие може да изненада. Първо - въпросът за влиянията днес вече не е на мода и някои, изпаднали в новата крайност, са дори склонни да признават само типологическите сходства, като забравят, че всеки голям творец се е влияел от други творци и че творчество без влияния не съществува. Те забравят и мъдрите думи на Белински, че прогресът на народа е народен дори и тогава, когато заема от други народи... Изненадващо може да бъде и това, че тук се говори за влияние на Словацки върху Славейков, а не на Мицкевич, както е станало вече обичайно. В нашето литературознание има редица изследвания - на Малчо Николов, Боян Пенев, Иван Леков, Петър Динеков, които разглеждат влиянието на поемата „Пан Тадеуш“ от Мицкевич върху „Кървава песен“. Съществен принос към този въпрос са и студиите на полските слависти Юзеф Магнушевски: „Пенчо Славейков и Мицкевич“ и Тереса Домбек-Виргова „Кървава пена сен" на фона на традициите на европейската епопея." Но за влиянието на Юлиуш Словацки върху епопеята на Пенчо Славейков досега не е писано. Нещо повече - както полският славист Владислав Бобек, така и Петър Динеков предполагат, че творчеството Словацки не е било познато на Славейков. Наистина Владислав Бобек в цитираната тук студия „Няколко бележки за символичното значение на главните образи в „Кървава песен" на П. Славейков" за пръв път долавя по-голямата близост на Славейков като творец със Словацки, отколкото с Мицкевич. Полският славист с право отбелязва, че героите „Кървава песен“ са „не толкова герои на една фабула, колкото персонажи на мисълта поета", а това е черта твърде характерна и за много творби на Словацки, докато у Мицке вич „всички герои живеят с живота на художествената действителност“. Бобек вижда някаква аналогия между разкриването на ролята на вожда на народа в „Кървава песен" B на ив последната и останала незавършена поема на Словацки „Крал Дух“. Но тази аналоИ гия е безспорно резултат на известни сходства в мирогледа на двамата поети и за някакво влияние тук не може да става дума. Толкова повече, че мистичната идея за един единствен крал-дух", който се превъплътява в редица полски крале, за да води полския на род към предопределената му цел, е съвсем чужда на Славейков. В „Кървава песен" педи ният“ и „очакваният се схваща по-скоро като еманация на българския национален гений. за която всички големи български водачи на народа и творци са само предтечи. Бобек сравнява и някои образи от поемата на Словацки „Анхели“ с образите от „Кър вава песен“.

През 30-те години една нова проблема развълнува особено много общест вото и писателите - проблемата за войната. Тя бе родена от обстоятелството, че капиталистическият свят се готвеше за втора световна война. Антивоенните настроения, разбира се, са, може да се каже, една вечна трайна тема в прогресив ната световна литература. Най-добрите произведения в нея винаги са били насочени против милитаризма и войната. Но през 30-те години тая тема както в целия свят, така и у нас стана централна. Поставена от антифашисткото движе ние, ръководено от комунистическата партия, тая тема беше завладяла през 30-те и 40-те години и поезията, и прозата: против войната се пишеха стихове, поеми, разкази, повести и романи. През 1934 излезе и предизвика голям шум романът „Морава звезда кървава". Изненадата бе голяма - тъй като авторът на романа не принадлежеше към кръга на революционните писатели. Петканов е типичен селски писател - не само по основен обект на творчеството, но и по виждане на действителността, по светоусещане. Новият поглед, с който той пристъпва към изображение на селото, еисторически. Авторът се интересува преди всичко от ония проблеми, които са се родили в българския жи вот - израсли са в него. Тия проблеми изникват от общия дух на известно време, от общите болки, копнежи и стремежи на българите през определена епоха. И тук се открива една от характерните особености в творчеството на Петканов: редица от неговите романи са свързани по особен начин помежду си. Взети заедно, те изразяват един определен, ясен и строго последователен на себе си поглед за живота. В творческата фантазия на автора и в неговата обществена философия тоя живот е разпланиран на периоди - построен е в своето историческо развитие. Така шест от романите на Петканов са подредени в серията „Жътва“, „хроника на селото“, която обхваща: „Старото време" (1929), „Хайдути“ (1931), „Вятър ечи“ (1932), „Морава звезда кървава" (1934), „Кирпичената къща" (1939) и „Ангелина" (1940). Всички те засягат различни периоди от развоя на българското село в продължение на повече от едно столетие. И Петканов търси отличителния знак, стила на живота през всеки период от това развитие. Съществената му художествена грижа е да намери оня идейно-емоционален коефициент, който стои пред всички прояви на българина през известно време.