Кунев

Не зная дали няма да прозвучи маниерно, ако кажа, че монографичното изследване за Александър Вутимски е една изповедна кни га и своеобразна проверка за критическия манталитет на Б. Кунчев. Тя етакава както по онова скрито вътрешно съответствие между поета и неговия изследвач, така и в начина, по който са използувани автентичен исторически материал, лични впечатления и найвече предпочитанията на собствения вкус, подчинени на литературоведческата задача да се изяснят отделни звена от литературния процес в края на 30-те и началото на 40-те години. В уводната част на книгата си Кунчев споделя, че поетическото творчество на Вутимски, където истината и красотата са изстрадани с неповторим драматизъм", е в същата степен и необикновено послание", с което един смутен, но влюбен в живота артист поздравява съкровените ни основания да търсим и да се надяваме". Поставени в на чалото на изследването, тези думи открояват особения характер на критическия анализ, неговия съпреживяваш нерв, амбицията не само теоретически да се обяснят законите на творческото развитие, логиката на лиричес кото действие, но и да се уловят конвулсиите на една душевност, за което са необходими сетивата на поет. Самият факт, че досега не е публикувано нито едно систематизирано изследване върху Вутимски, е силно доказателство за своеобразната природа на този тво рец и за трудностите, които биха съпътству вали всяко по-задълбочено и изведено в ис торически план наблюдение. Отделните ста тии на М. Наимович, на З. Петров и др., както и спомените на ония, които са познавали отблизо личността на Вутимски, са оставяли винаги на заден план някои основ ни въпроси от постиката и естетиката на неговата поезия, без които всеки опит да се определи мястото му в нашата лирика би загубил своя смисъл. Успехът на Кунчев трябва да се търси именно тук - в задълбо ченото и прецизно анализиране на отношението личност-творчество-житейски обстоятелст ва, както и в опита да се определят границите, в които психографията на творческия опит се издига на нивото на философско-естетически синтез и идеологическа преценка на човешката природа и гражданската позиция, на поетическия натюрел и устойчивите елементи в социалните възгледи. И на мен лично ми допада стремежът на Кунчев чрез разчитането на тази сложна диалектика да открие възможностите на таланта и посоките, по които човешката съдба ще изведе развитието на един поет, в чиято трагичност не е трудно да се предусети обре чеността на всеки опит за преодоляване гра витацията на битието, жестоките закони на социално-политическата действителност.

Повече от четири десетилетия върху името и творчеството на този поет тегнеше неумолима присъда. Избягваха да го споменават, камо ли да го разглеждат, анализират и оценяват. Просто бе зачеркнат от историята на българската литература. Причините са известни: в периода между 1945–1947 г. Трифон Кунев бе участвал активно в борбата на демократичната опозиция срещу изграждащите се тоталитарни структури на комунистическата държава. Известно е също как завърши тази борба: опозицията бе разгромена с терор и със серия противозаконни процеси. Нейните лидери — ликвидирани, съставляващите я партии и техните печатни органи — забранени. Трифон Кунев бе осъден на пет години строг тъмничен затвор. След излизането от него живя беден, болен, изтерзан и самотен до 1 февруари 1954 г. Смъртта му бе отбелязана с един-единствен конспиративен некролог — от негов съидейник и съкилийник. С „народните врагове“ дори посмъртно прощаване се таксуваше като престъпна ерес. Днешните поколения не го знаят. Не са чували дори името му. Но понеже при новите условия на демократизация в обществения ни живот той ще бъде не само политически, но и литературно реабилитиран, налага се — след близо половинвековна забрава — нов прочит на неговите произведения. Настоящата статия — откъс от монографично изследване — се спира само на първото от тях: „Песни“, издадено през 1905 г