лиричното

Нашето време наред с атома и космоса, въпреки автоматизираното производство и деспотичните режими, наложи един безспорен култ: човекът. Ренесансовият хуманизъм е безпримерна патетична прослава на цялостния реален човек, универсално и всестранно развит", но той отстъпва по дълбочината на анализите, които съвременното изкуство прави на човека, оказал се неспособен за хармоничност в бужоазната епоха. Интересът към интимния свят на личността, съзнанието за ролята на субекта, за неговата многопланова, неизчерпаема душевност внасят в литературата един поток от лиризъм, пред който не устояват нито драмата, нито епосът. Макар че романът — тази „форма на трансценденталната безпризорност (Г. Лукач), с аморфността и незавършеността си, и драма та - този идеално и екзи стенциално напрегнат жанр (Е. Цайгер) със своята патетична или проблемна конфликтност, се оказаха според повечето теоретици най-подходящи за пресъздаване действителността на съвременния човек, съдбата на лиричното“ не престава да занимава специалистите ида се преплита с практиката на „епичното“ и „драматичното". Честите констатации, че лириката е най-малко популярна днес, че съвременният човек и съвременното общество са чужди на лиричното - са прибързани и погрешни. Статистиките сочат, че в последните години отново възкръсва интересът към лирическото творчество, а литературните изслед вания доказват, че самото то търпи значителна еволюция. Във Франция например миналата година имало от двадесет до петдесет хиляди поети! (сп. „Нувел критик" № 158/1964). Излизат и се утвърждават голям брой младежки поетични списания. Джобните издания започнаха да пускат в масови тиражи Рембо, Верлен, Аполинер, Елюар, Арагон. За кратко време се появиха няколко поетични манифести: „Поезия, за да живеем" на Жан Бретон и Серж Брендо, „Манифестът на Пиер Гарние и др., които заедно с „Дума и замайване на Ален Боске, дискусията на сп. „Тел кел" върху поезията (№ 17) и т. н. свидетелствуват за стремеж да се ограничат и обяснят ръководните принципи на една „нова" поезия.

У Веселин Андреев са се смесили сякаш две води в една река, в едно общо течение. Забелязвал съм, когато слизат два потока от Балкана и се събират, че те носят по-различни води, двата им цвята се отделят. Сетне всичко улегва и става еднакво в по-голямото, в по-спокойното русло на реката. Такъв си го представям винаги и него. Той е комунист, той е израсъл в едно революционно време, възпитан от РМС, БОНСС, от партията, носи в себе си революционните й добродетели, предан на голямата идея, в която е повярвал още от ученическите си години. Но той е и някак си друг. В него има и нещо изконно българско. Нали произлиза от Пирдоп. Нали в много близко съседство е протекла другата, „старата“ революция. Нали родът му е сраснал здраво със земята ни. Нали най-много споменава двама писатели - Захари Стоянов и Димчо Дебелянов. Единият го пленява с българските си образи, с българските си мисли и българския си хумор, а другият с нежната си мечтателност, с идеалните си пориви по красотата, с любовта си към поезията. И ето всичко това ни накланя към образа и на двата различни потока, и на общото в реката, която го е поела. И Веселин Андреев ставаше комунист през 30-те години, при Димитровския курс, отхвърлил сектантството. Това бе времето, когато погледът бе обърнат към родното, когато много силно зазвучаха заветите на първата, на народнодемократическата революция. Всичко това събуди освен високите пориви на комуниста революционер, но и изконната обич, близостта към българина из народа, към земята ни. У Веселин Андреев - при малкото време, което е притежавал за себеотдаване на културна наслада - винаги се долавя един тънък афинитет към голямото у човека, към достойнството на силната морална личност, самозапазила се от ръждата на еснафството, потопена в блясъка на големите си цели и на големите си духовни жажди. От тези сложни елементи се е извайвала личността и на писателя - за да ни осветли със своя морал, със своя подвиг, със своята чистота. Творчеството на Веселин Андреев е пряко зависимо от участието му в освободителната борба. Почти не бе забелязван като поет и публицист преди излизането на неговите „Партизански песни". Пък и другото, което е написал, има все един стожер - преживяното като участник в съпротивата, изстраданото като партизанин, самоопознаването му и опознаването на много българи по време на величавите и трагични събития, протичали като подвиг, като жертва, като смърт и като борба за живот.

Дали думата „лирично“ има строго значение? Наблюдаваме странно разминаване между спонтанната употреба на тази дума в университетската традиция от края на XIX в. и многообразието на стойностите и значенията, които тя има в литературата. Склонни сме да я възприемаме като средство, създадено от преподаватели и предназначено за учебници, докато за хората на перото тя е била и си остава обект на тревога. По-голямата част от термините, с които си служи критиката, обикновено имат стойност поради тяхната оперативна способност: те са еднозначни и функцията им е да обяснят рационално литературния факт. Например ние знаем що е александрийски стих, анафора, богата рима или епилог, но трудно можем да дефинираме романтичното или фантастичното. А що се отнася до лиричното, то е едно от онези неясни понятия, които само се доближават до това, което означават, подмамват ума и излизат от употреба. Неуловимостта на подобно понятие не е достатъчно условие, за да стане то излишно или остаряло. Такова понятие изисква от критика необикновено усилие на мисълта, нещо повече — нетрадиционна гледна точка. Там, където литературният факт се съпротивлява и се изплъзва, критическото слово се обръща към чувството на субекта читател. Именно това определи естеството на моята студия. Да пишеш върху лиричното означава да не преставаш напълно да бъдеш творец. Съвременният поет дава странни стилистични отговори на въпроса за собственото си изчезване. С помощта на ритми и образи той трябва да догонва развитието на един език, впримчен в своята безкрайност. Лиричното — това е гласът на човек, чийто безкраен езиков опит му напомня за положението на изгнаник в света и същевременно му позволява да се възроди, сякаш прониква благодарение на този опит в недрата на тайнството, произтичащо от собственото му съществуване.