Максим Горки

Често мислителят изпреварва своето време. Николай Фьодорович Фьодоров (1828–1903) представлява особено убедителен пример за предварително поставяне на научно-философските проблеми на бъдещето, проблеми не само на нашия XX век, но възможно и на още по-отдалечени от нас времена. Макар че приживе учението на легендарния библиотекар на Румянцевския музей се е разпространявало главно устно в сравнително тесен кръг, то успява да докосне съществено най-мощните таланти и най-силните умове на Русия от онова време: Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски, В. С. Соловьов. Космическите идеи на Фьодоров още през 70-те години на миналия век поразяват въображението на младия К. Е. Циолковски. (Срещата станала в библиотеката, където в продължение на три години Фьодоров е ръководил самообразованието на бъдещия „баща на руската космонавтика“.) „Аз смятам Фьодоров за изключителен човек, а срещата си с него - за щастие, той ми замени университетските професори, с които аз не общувах“ - така предава думите на вече зрелия Циолковски неговият биограф К. Алтайски. След издаването на „Философия на общото дело“ в два тома (Верни, 1906 г. и Москва, 1913 г.) Циолковски вече се запознава цялостно с учението на наставника на своята младост, „изумителния философ“. (Последното определение принадлежи на самия Циолковски. Така той нарича Фьодоров в своите спомени, написани преди самата му смърт.) От Фьодоров и Циолковски започва линията на т.нар. „руски космизъм“, „на космическата философия“, на активно-еволюционната мисъл на XX век, представена от имената на такива изтъкнати учени и мислители като В. И. Вернадски и А. Л. Чижевски. Веднъж М. Горки, говорейки за Фьодоров като „забележителен мислител“, веднага добавя: „но малко известен, защото е бил своеобразен“. Нашето време успя най-после, разкривайки всички слаби, утопично-консервативни страни от мисълта на Фьодоров, да оцени в положителен смисъл смелостта и оригиналността на неговите най-ценни идеи, своеобразието на неговия „неуко“-народен начин на мислене и стил на изложение. И заедно с това все по-разширяващо се критическо изследване на наследството на Фьодоров, започнало с публикуването на произведенията му, „малоизвестността“ на този изтъкнат руски мислител, може да се каже, изчезва пред очите ни. При това се установи, че много от най-съкровените идеи на Фьодоров намират отклик в творчеството на редица съветски писатели, от Горки, В. Брюсов, В. Маяковски, поетите от „Кузница“, Н. Заболоцки до такива големи прозаици от философски тип като А. Платонов и М. Пришвин.

Сергей Румянцев е творец със своя самобитна поезия, която носи белега на един бурен живот, изпълнен с изненади, дръзновение и мечти. Бедният селски момък се лута в своя път, но никога не отстъпва от дълбоката човешка правда и подчертан хуманизъм; съвременниците му го описват като „непоправим идеалист и романтик“. Поезията му не е проучена в детайли, вероятно заради голямата му популярност като политически трибун и революционен селски поет, свързал творчеството си с прогресивното земеделско движение, когато пише известната пародия „Гърмиш и жигосваш“ и цикъла „Бодили“. Много е писано за творчеството му от последните четири години на неговия кратък живот (1921–1925 г.), за неговия хумор, сатира и призивни стихове, но настоящата задача е по-конкретна: да се отбележи мястото му в литературата чрез по-малко известните му ранни творби. Те са интимно-лирични през ученическите години, патриотично-емоционални по време на войните и дълбоко промислени след тях, когато споделя социалистическите идеи и заема позиция на единофронтовец до смъртта си през 1925 г. Румянцев навлиза в литературата с първата революционна вълна поети, изявяващи се в трагичните събития около войните, изправени пред алтернативата да провъзгласят „нова правда“. Талантът на Димитър Диловски (както е истинското му име) е свеж и самороден, а любовта му към литературата го съпътства още от прогимназията в Луковит, където чете Вазов, Ботев и Церковски. Неговото „поетично кръщение“ става чрез Ботевата поема „Хайдути“, а обичта към родното село и природата, сред която расте като пастир, ражда стихове като „Тъга по селото“ и прекрасната елегия „Носталгия“.