Масовата

Понятието „масова култура" се използува отдавна в буржоазния печат (а напоследък все повече и в социалистическия), функционирайки в различен смисъл, което допълнително увеличава неразбирателството и настройва скептично към самия проблем. Може би най-разпространена е употребата на това понятие в по-тесен (естетически) смисъл - като качествена, предимно негативна характеристика на културната продукция за всекидневна масова естетическа консумация без осо бени художествени и интелектуални претенции или достойнства, при което се подчертава нейната безличност и стереотипност, нетворчески начин на създа ване, конвейерност на обработка, масовост на разпространение, лека консума тивност и краткотраен живот.

Едва ли досега български автор се е на гърбвал с толкова мащабна и трудна задача - да изследва комплексно феномена масова култура" в единството на идеологическите, естетическите, политическите и технологич ните му аспекти. Сивата пустиня на огромния Фактически материал, през която изследователят трябва да премине, е само най-очебийното затруднение. Друг род проблеми поставя фактът, че в обема на понятието се включват разнородни и неравностойни яв ления предимно в сферата на изкуството (неслучайно някои жанрове са се превърнали в синоними на масовата култура), но и извън нея. Показателен е и следният парадокс: духовно убогото, елементарно съдържание на стандартната „културна" продукция че сто се крепи върху солидния фундамент на реак ционни философски - в частност естетически - теории. Това изисква задълбочен критичен анализ от марксистко-ленински позиции, а не голословни отрицания. Ако прибавим и липсата у нас на отделни частни изследвания - извън журналните публикации тук трябва да споменем на първо място пак Богомил Райнов с Черният роман" (1970) и „Ерос и Танатос" (1971), - ще имаме известна представа за затрудненията, пред които е бил изправен авторът, и за мащабите на неговия труд. Богомил Райнов е ограничил своето изследване предимно в сферата на актуалната художествена продукция, характеризирайки чрез нея масовата култура като цяло. Разглеждайки всички нейни жанрове с оглед на техния генезис и специфика, той открива обединяващото ги в ... .. идейната основа, кла совата предумисъл и ги изправя пред съда на комунистическата идеология, естетика и морал. И, струва ми се, още тук можем да формулираме основната насока на неговия труд - да се изследва масовата култура като определено идеологическо явление, породено и обслужващо конкретни класови интереси. Разбира се, всяко изкуство и култура са свързани с определена идеология, но специфичното в случая е, че колкото по-стриктно се придържат произведенията на масовата култура към социалната поръчка на една паразитна, отречена от историята класа, толкова по-малки са шансовете им те да бъ дат изкуство в истинския смисъл на думата. И, обратно, отделните оазиси на автентично художествени постижения неразривно са свързани с острата, макар и частична критика на буржоазния строй. Именно тази изходна 1 Б. Райнов. Масовата култура. С., 1974. c. 6. постановка е в основата на убедителния анализ на отделни направления, жанрове и творби В своята монография Богомил Райнов се придържа, общо взето, към синхронния анализ. От друга страна, макар масовата култура да е феномен, пряко свързан с конкретната обществено-политическа, идеологическа и културна ситуация в развитите капиталистически страни, тя има своите корени в миналото - и това налага историческите екскурзии в предисторията и развитието на отделните направления, жанрове и тенденции. Без да си е поставял неизпълнимата задача да бъде фактически изчерпателен, авторът държи да не стеснява проблемния периметър на своето изследване. Затова наред с разглеждането на основните форми на масовата култура той еотделил няколко глави на теоретичните и методологични проблеми, които възникват пред изследователя - Изкуство за „елита" и изкуство за тълпата", Култура, полукултура и лъжекултура“, „Триумф на изображението" „Ерос и Танатос", донякъде и Престъплението като жизнен материал. Особено важни са първите две глави, които до голяма степен представляват теоретичен увод" към монографията. В първата от тях авторът, подлагайки на критически анализ възгледа за елитарното“ и „масовото изкуство - една теория, която има в своя защита респектиращите имена на могъщи реакционни философи като Шопенхауер, Нитче, Шпенглер, Ортега-и-Гасет, - с убедителния език на фактите доказва, че опозицията „популярност - непопулярност по силата на историческата си променливост не може да бъде разграничителен белег. Творчеството на Маларме, Дебюси, Стравински, обявено някога от Ортега-и-Гасет за принципиално непопулярно и радващо се днес на широко разпространение, е само един от многото примери. А именно върху тази опозиция се базира тезата за пропастта между масовото и елитарното, аристократично недостъпно за тълпата изкуство, която - отбелязва Богомил Райнов - има двояка цел: развра щава публиката с масовото псевдоизкуство и същевременно тласка творците към леде ните кули на самоцелния авангардизъм.

„Публиката е оня слой от обществото, който представлява средното интелектуално развитие на своето време. Най-главни свойства на публиката са консерватизмът и неподвижността. Тя е враг на всичко ново, на всяка инициатива. Тя дълго противодейства на новите течения в изкуствата и литературата, но признае ли ги един ден, твърдо и дълго ги крепи, както и предишните.“ Горните редове сигурно ще събудят много възражения, най-малкото защото подобен категоричен тон в обобщенията изглежда неприемлив спрямо такава подвижна и неясна категория като „публика“. Спряхме се на тези мисли на Ив. Ст. Андрейчин — една безспорно колоритна фигура в литературния ни живот от началото на века — не от желание да зададем някаква теоретична рамка на наблюденията и изводите, които ще направим. По-важно е да отбележим, че в приведения пасаж е намерила императивен израз една критическа позиция, синтезирала трайни, разпространени литературно-критически представи. Превръщането на проблема за литературната публика в значима литературоведска категория е свързано с разработването на комуникативната проблематика, с изследване динамиката на литературния процес на различни равнища на обращение на литературния текст. Рецептивните възможности на една или друга конкретна социокултурна среда задават не само параметрите на литературната комуникация, отговарящи на потребностите, ценностите и практиката на една социална прослойка или обособена читателска публика, но и жанровите стандарти, комуникативните техники, динамиката на стиловите образувания на всички равнища на художествената култура. Затова и изследователският интерес към проблема за литературната публика в един исторически отрязък не може да бъде маргинален, допълнителен спрямо традиционната представа за литературно-историческо изследване, а специфична оптика върху характерни факти, явления и процеси.

В прочутата си статия „Понятието за литература“ Цветан Тодоров наред с другите общи твърдения, характерни за подобен род теоретизации, споменава, че като термин „литература“ функционира в европейските езици някъде от XIX в. насам, докато в африканските езици липсва и днес. Говорейки за коренните наречия, това, разбира се, е вярно, защото думите, обозначаващи словесност, или епичните и поетичните произведения, пренасяни устно от „грио“, както и други разказвачи, а и наименованията, които доста условно бихме приели за жанрове на фолклорно обобщение, нямат много допирни черти с институцията от собствената ни култура, възприела названието „литература“. Със същия успех можем да търсим в коренните африкански езици и понятието „маса“, „маси“ и дори „тълпа“. Каквито и съответствия да посочим, те просто не могат да покрият дори и част от контекста на прочитите, носени от подобно понятие примерно чрез класическата немска философия или вече като градивен термин за Франкфуртската школа в текстове за „масовите общества“. Дори макроезик като суахили би предоставил по речник единствено значение, приближаващо се до „тълпа“, и то в контекста на „разбита войска“, т. е. хора, загубили строя, подредбата си. А едва ли това значение има нещо общо с абстрактната художествена словесност.