Методий

Делото на Кирил и Методий е твърде разнообразно, може да се разглежда от различни страни и повдига множество въпроси. Един от найинтересните е въпросът за неговата връзка с развитието на българската литература. Някои ще кажат, че това се разбира от само себе си - Кирил и Методий са органически вплетени в историята на българската литература, без тяхното дело е немислимо нейното възникване; тук всичко е ясно, няма какво да се оспорва и няма какво да се добави. Всъщност въпросите са по-сложни, отколкото изглеждат на пръв по глед. Да вземем само два от тях. От една страна - не е ли имало прояви на славянска писменост в България преди времето на Кирил и Методий и в такъв случай може ли да се сметне тяхното дело за начало на българската литература? От друга страна - не се ли включва в историята на бъл гарската литература едно дело, което се развива до моравската мисия в сферата на византийската култура, а след това - сред западните славяни? Дали тук не се касае за някакъв етап на общославянска книжнина, който оказва силно влияние върху развитието на старата българска литература, но в нейната история не влиза? Че тия въпроси не са напълно разрешени и най-малкото - по тях не съществува съгласие, се вижда добре, когато пренесем вниманието си от книжовното дело на Кирил и Методий към езика им - той и досега в науката носи различни названия: старославянски, старочерковнославянски, старобългарски.

На 6 април 1985 г. се навършиха 1100 години от смъртта на славянския просветител Методий. Тази дата еповод да се върнем към великия културен ижизнен подвиг на двамата солунски братя, които създават славянската писменост, непобедимо оръжие за съхраняване народностната самобитност на славянските народи през вековете, изграждат основите на славянското просветно дело върху здравия фундамент на говоримия народен език, поставят началото на славянска литература и култура на роден език, организират Ръководят достъпен за широките народни слоеве, църковен живот, борят се до последния си дъх за утвърждаване на своите революционни, демократични и прогресивни принципи. Но тази дата насочва вниманието ни също и към няколко момента в съдбата на Кирило-Методиевото дело, които са от изключителна важност за по-нататъшното културно развитие на славянските народи - трагичната му гибел сред западните славяни и решаващата роля на България за спасяването, доразвиването и разпространението след смъртта на Методий на просветното им дело, тясната му връзка с България през след ващите векове, когато то влиза дълбоко в тъканта на нашата национална култура, става национален символ и неделима част от историята на българския народ. Всъщност животът и делото на Методий са свързани с българските славяни и с България далеч преди 885 г. Методий е роден вероятно няколко години преди 827 г. във втория по големина и значение град на Византийската империя през тази епоха - Солун, важен търговско-занаятчийски, административен, военно-стратегически и културен център. Още през втората четвърт на VI в. в Солунската област започват да проникват славянски племена от българската група, компактни маси от които окончателно се установяват тук през VII в. През ІХ в. българските славяни вече играят значителна роля в стопанския живот на града и очевидно семейството на друнгария Лъв, бащата на Кирил и Методий, който еедин от висшите военни в Солун, неизбежно е общувало с тях. Неслучайно от ранно детство двамата братя владеят отлично говора на солунските славяни. За това свидетелствува най-авторитетният извор за живота и делото на Методий, неговото Пространно житие, написано наскоро след смъртта му от един от най-близките му ученици - Климент Охридски. В него за Кирил и Методий се съобщава: „Вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски".

През 886 г. една държава, съществувала едва две столетия, която беше се прославила най-вече с храбростта на своите воини по бойните полета, извърши нещо, което трябваше да предизвика възхищението на бъдещите поколения както със своята човеш ка стойност, така и със своето национално и международно значение. Тази млада държава бе България, която миролюбиво подготвяше своето влизане в световната история. Тогава български владетел бе княз Борис, който двадесетина години преди това вече беше разбрал, че наследеното от дедите му езичество издига преграда между неговата държава и тогавашния цивилизован свят. Още от 865 г. Борис и поданиците му бяха официално покръстени. Този княз обаче бе твърде проницателен, за да схване също, че макар самият той да бе от прабългарски произход, не би могъл да се опре на прабългарския елемент, за да реализира единството на своята държава в лоното на християнството. Приемането на новата вяра изглеждаше твърде малко благоприятно, като се има предвид, че прабългарите бяха по-малочислени и изолирани сред славя ните и гърците. Едно непредвидено събитие спомогна за осъществяването на целите на Борис: това бе осъждането през 885 г. на заточение учениците на Методий, които малко след смъртта на своя учител бяха жестоко изгонени от Моравия. Според покъртителния разказ на житиеписеца на Климент Охридски за терзанията на заточениците те били подложени на насилия от жестоки войници. Съблечени голи, те зъзнели в ледената мъгла по бреговете на Дунава през тези трагични дни, когато делото на Кирил и Методий щеше да погине. Отговорни за тази гибел бяха моравският княз Светополк, човек инте лектуално и морално посредствен, немското духовенство, което отдавна замисляше своето отмъщение, а зад тях - папството, особено след заемането на престола от папа Стефан V, който през 885 г. отказа да утвърди избора на Горазд като наследник на Методий и изрично забрани славянския език в богослужението на римската църква.

Книжнината, създадена във Великоморавското княжество по време на мисията на КОIIстантин-Кирил Методий, както нейната съдба през следващите НЯКОЛКО столетия земите на южните източните славяни представляват един от централните за славистиката проблеми още от времето на зараждането като наука. Не може да се каже същото обаче по отношение на историята съдбата на общославянското книжовно наследство на великоморавския период неговите традиции културноисторическия контекст на раннофеодалните западно славянски държавни обединения, частност на Чешкото KI-IЯЖество. Научният интерес тази област се поражда хронологически по-късно провокиран от множеството новооткрити публикувани средата края на XIX в. старославянски ръкописи, оrrpеделяни, предимно въз основа на езиковите си характеристики,като текстове от чешки произход. Един от дискусионнитеднес въпроси това ОТНОlпение въпросът за наличието или липсата на пряк континуитет между книжовните традиции на великоморавскияпериод началнатафазана писменатакултура Чешкото пршемисловскокняжество.Традиционнотоскепти:чностановище,поддържано от й. Добровеки изобщо от възрожденскитеславистикато цяло, преобладавадо 20-те години на ХХ в., днес продължавада бъде поддържано предимно от учените-историци В. Новотни, Р. Урбанек, Зд. Фиала, Фр. Граус, Ф. М. Бартош др. От края на 20-те години обаче особено през последните няколко десетилетия руската чешка славистика въз основа на трудоветена редица учени като М. Вайнгарт, й. Вашица, й. Вайс, Б. Хавранек, й. Храбак, В. Погорелов, Фр. Гривец много други, които правят повторен анализ дават нова оценка на наличния вече материал, започва да се оформя мнението,че напълно основатеЛIIОможе да се говори за съществуванетона Кирило-Методиевскаписмена традиция на територията на Чехия дО XIV в. рамките на общата проблематика се поставят множество въпроси от различен характер (културноисторически,литературноисторически,частно исторически,лингвистични др.). Един по-конкретен въпрос рамките на целия комплекс от проблеми въпросът били ли са познати използвани ПршемисловскаЧехия някои от произведенията, създадени през IX век във Велика Моравия.