миналото

Интересът към въпросите на българо- сръбските и българо-хърватските литературни, културни и идейно-политически взаимоотношения в миналото се обуславя преди всичко от богатото съдържание на тези взаимоотношения, от тяхното научно значение. Не само съседни, но и със срав нително еднаква политическа участ, в своето духовно развитие българи, сърби и хървати следват в продължение на близо един век твърде сходни насоки и традиции. Още в условията на политическото си робство те съумяват да използуват взаимно опит и постижения в областта на култу рата за създаване на оригинални художествени ценности. Осведоменият читател знае колко характерна в това отношение е книжовната дейност на писатели като Константин Огнянович, Петко Славейков, Любен Каравелов и Христо Ботев, Йован Раич, Доситей Обрадович, Вук Караджич, Йован Стерия Попович, Иван Кукулевич-Сакцински, Петър Прерадо- вич, Август Харамбашич и други, чиито произведения проникват във всички юж нославянски страни, като ускоряват про- цеса на сформирането и развитието на южнославянските литератури.

От книга, различните части на която са писани през 1907, 1909 и 1964 г. не Симеон Радев, Погледи върху литерату- рата и изкуството и лични спомени, изд. «Българ ски писател», 1965. би могло да се очаква такова единство на стила и на внушението. Но колкото и невероятно да бъде, един българин, който е разговарял с Плеханов и е слушал ре чите на Георги Кирков, който е другарувал 127 с най-големите ни творци от началото на века и е гостувал на стария възрожденски деец Драган Цанков, човек, който е дишал въздуха на една стая с Реноар, Моне и Клемансо, е наш съвременник и се пред ставя с нова книга - „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени" - статии за литературата и живописта, публицистика и мемоари. Трудно е да се говори за каквато и да било цялост, и все пак тази книга е твърде хомогенна. Обединява я личността на нейния автор, единството на нейния стил е най-вече в липсата на насилие над стила, в една лекота, която има своите корени в цялостното проявление на творческия дух.

Името на Георги Цанев е така нераз делно свързано с историята на нашата Литература, че винаги когато говорим за нейните най-изтъкнати прояви, ние така или иначе ги свързваме с дейността на критика, а когато мислим за човека и литератора Георги Цанев, в негово лице виждаме една от най-активните фигури на критическата мисъл у нас през пос ледните няколко десетилетия. Проникновен критик и историк с богата ерудирансст, Г. Цанев ето вече в продължение на повече от четири десетилетия работи неуморно на литературното поприще и Георги Цанев, Писатели и ми. Изд. Български писател, 1965 г. пробле 6 дава своя принос в решаването на големите въпроси на нашата литературна история и оперативна литературна критика. Трудно е да се каже къде неговите заслуги са по-големи. Усилията и на критика, и на исто рика са еднакво благородни и резулта тите от тях еднакво значими за нашата литература. Защото проявите и на единия. и на другия, колкото и неестествено да звучи това деление на единната същност на твореца-литератор, са свързани с найактуалните, най-трудните и невралгични проблеми и състояния на литературния ни живот.

В онова тежко време - след 9 юни 1923 г. - най-активната фигура в нашата марксическа критика беше Георги Бакалов. След Първата световна война той имаше зад гърба си вече дългогодишна дейност като литературен критик, пре водач, издател, просветител на работническата класа и редактор на многобройни вестници и списания. Още вв края на 1920 г. той беше напуснал лявата широко социалистическа група на Роман Аврамов и беше влязъл в редовете на комунистическата партия. С богатия си опит, натрупан през трите десетилетия на своята дейност, Бакалов, който беше посрещнал Октомврийската революция възторжено, навлезе с нов ентусиазъм в обществения и литературен живот в началото на 20-те години. В разбушувалото се море на новата епоха неговият кораб плуваше с пълна пара. Активен сътрудник на комунистическия печат, той всяка година редактираше издавания на 2 юни от партията „Ботев лист“, в който поместваше и мои статии. Между нас, младите тогава литератори, Бакалов се ползуваше с голям авторитет. Неговата реч, която лесно се възпламеняваше, неговият находчив ум и бистра, жива, бих казал пластична мисъл, неговите огромни знания ни покоряваха и увличаха. Той обичаше да говори за руската литература, която познаваше отлично, превеждаше от нея и я популяризираше у нас. При всички юбилейни дати на руски писатели той публикуваше обширни статии за тях. Всеки момент той беше готов да изнесе беседа, да държи възторжена реч за кой да е от големите руски автори - без всякакви бележки дори. Разказваше анекдоти из живота им и цитираше наизуст техни произведения. Популяризирането на руската класическа, а после и на руската съветска литература е една от найголемите заслуги на Георги Бакалов. От руските писатели особено близък до сърцето му беше Некрасов (найлюбимия" му поет). В 1921 г. той преведе сборника „Под знамето на Пролеткулта" - със статия от В. Полянски и А. Луначарски. Бакалов беше страстен, извънредно находчив и остроумен полемист. Особено значение имат в ония години полемичните му статии по въпросите на пролетарската поезия (против вулгаризатора Ив. Г.). Опитен организатор, смел, талантлив публицист, Георги Бакалов умееше да работи при всички обстоятелства - и при най-тежките можеше да намери форма да каже своята дума като комунист. Неговата активна и борческа натура не го оставяше никога да чака „по-благоприятно време".

С Ангел Каралийчев се запознах, струва ми се, през 1922 г. Току-що беше дошъл от Стражица, следваше химия в университета. (После се прехвърли Свободния университет във Факултета по дипломация.) Знаех вече, че е Множко Гладнев, който пише хумористични фейлетони в „Червен смях". Срещнахме се за пръв път в Народния дом при Лъвовия мост. Веднъж в ка фенето на Народния дом седяхме с него и Георги Костов, режисьор и театрален деец. Костов разказваше, че в един анонимен конкурс за едноактни пиеси той, като член на журито, преглеждал представените работи - нямало нищо свястно. И сочеше за пример някаква пиеска „Печената пуйка", в която пуйката се опекла за десетина минути. „Авторът - казваше Костов - не познава жи вота, не разбира нищо от драматургия." „Ти не разбираш нищо" - извика Каралийчев, удари по масата с юмрука и скочи. „А, значи ти си бил авторът на тая глупава пиеса!" - каза присмехулно Костов. Ангел кипна, скочи Костов - ще се сбият. Едва ги разтървах. И Ангел беше много сприхав, избухлив, лесно пламваше и от нищо се сърдеше. Наблюдавал съм ги кога играят табла с Колю Фурнаджиев в кафене „Кристал" (дето сега е„Бамбука" - свърталище на младежи, срещу Градската градина, южно от Народния театър). Ако Ангел спечели играта - става весел, шеговит. Ако бъде бит - скача и прави скандал.. Но в спокойна атмосфера и при добро настроение той притежаваше особено очарование - духовит, остроумен, речта му беше пропита с хумористични нотки, с ирония, която не обижда, а придава интимен, задушевен нюанс на думите му. През 1923 г. той издаде „Мауна Лоа, революционна поема" - едно слабо, но гръмогласно съчинение във футуристичен дух и стил. Несръчно подражание на „150 000 000" от Маяковски. Религиозните образи в поемата са на веяни от „Дванайсетте" на Блок и „Христос възкресе" на Андрей Бели.

Акад. Георги Цанев трябваше да напише своите литературни спомени. Съвременниците ги очакваха, защото знаят с каква всеотдайност и с какво чувство за отговорност той се отдава на литературата и как и досега, продължава да свещенодействува в храма на критическата муза. Неговите мемоари - Среща с миналото" - са вече в ръцете на читателя. Те са в същност своеобразна равносметка на изминатия път в литературата от края на Първата световна война до социалистическата революция. Равносметка, осмислена от съвременни позиции. Всеки факт или явление, към които авторът е съпричастен, получават съответната научна оценка - на отминалото време и на съвременността. В този смисъл прежи вяното от нашия известен и заслужил критик, историк и литературовед има строго познавателно и възпитателно значение. „Среща с миналото" е произведение с твърде специфична жанрова структура. Спомените съдържат фрагменти с критически анализи и синтези, но не са критическа творба. Включват и историко-литературни оценки, но не са и литературна история. Мяркат се по-рядко и постановки от теоретико-есте тическо естество, ала не са и научнотеоретичен трактат. . . Къде е тяхната сила? Основното в тях е отношението на мемоариста към индивидуалността на отдел ните творци и към естетическите стойности, сътворени от поети, новелисти, белетристи, композитори, драматурзи, художници, графици, есе исти, артисти, карикатуристи, философи и общественици. В тях (в мемоарите) - отбеляз ва в предговора авторът - се смесва отношението ти към поета с впечатленията ти от човека - и дори преди всичко от човека. Ти мислиш както за особеностите на таланта, така и за склонностите на личността, за характера на автора, така както се проявява той при всекидневните си срещи и връзки със своите колеги и с хората изобщо - и най-вече, както ти си го усетил. Оттук и субективизмът на мемоарите“ (с. 460). Смисълът на цитираните редове, свър зани пряко с характера и творческата участ на Кирил Христов („Кирил Христов без ретуш"), докосва характерологията и на останалите творчески личности и има безспорно принципно значение. Поетът, за когото си спомня авторът, си остава пак същият 10 Литературна мисъл, кн. 9 поет, с неподценен ни на йота талант, но не би могло да се каже същото и за нравствеността му, особено когато човек е имал възможност да се запознае със същината на неговите осемтомни дневници „Време и съвременници" (запазени в Архивния институт на Чехословашката академия на нау ките в Прага). Всеки, който е чел, макар и откъслечно, страници от тези огромни томове, пределно ясно разбира колко противоречива и колко прекомерно субективна е творческата фигура на автора на „Жени и вино, вино и жени!" Като взема под внимание негативните аспекти на подобни документи, авторът на „Среща с миналото“ е крайно етичен към своите съвременници, изключи телно коректен и деликатен, а на места е и дори скрупольозен към личности, факти и събития. Въпреки законното му право да се защити и да се прояви с основание „пристрастие" той се въздържа с достойнство. И с това печели. Читателят разбира, че не е потребна манифестация на етичност със задна дата, а духовно равнище, което естествено внушава благородство и красота на жестовете. В своя откровен и сериозен разговор със съвременника Георги Цанев му гласува найвисоко доверие - щом му разкрива собствената си душевност; ръководните си принципи в живота и в литературата; доверява му дълбоко съкровените си тайни, личната си кореспонденция (писмата от него и до него); непознати досега епизоди от интимния си и обществен живот...Цялото многообразие от конкретни факти, разказани епизоди от спорове и диспути, случки и картини от обществено-политическите и литературните борби, очертават границите на четири линии от проблеми: гражданското и творческото възмъжаване на мемоариста, микрокосмоса на родния край и макрокосмоса на света на съзиданието, творческата квалификация в университетите на София и Прага; ярката литературнокритическа (трудова) дейност - като автор на критически етюди, рецензии, литературни портрети, сту дии и статии, като сътрудник на „Работнически вестник“, „Нов път“ и „Наши дни“, като редактор на „Съвременник“, „ЛИК“, а малко по-късно и на антифашисткото списание

Истината за закономерностите за духовния живот на една нация се постига не само с дъл бокото познаване на литературните произве дения в дадена епоха, не и като се изследва само творчеството (художествено и научно) на личности, оформили талвега на литератур ния процес. Безспорно това представлява яд рото на истината, защото се обобщават върхо вите постижения на националния дух. Но не пълна би била панорамата на нашия литерату рен процес, ако в него не се включат и име ната - творци на литературнокритическото слово от миналото, които са имали по-скромен принос в цялостния културен живот на своето време. В този смисъл книгата на Славчо Ива нов запълва една празнина в българската литературна наука. Същевременно тя е при нос в системното интерпретиране на литературнокритическото ни наследство, съвременен прочит на това наследство. Патосът на цялата книга говори недвусмислено: възкръсването на миналото не есамоцел, а необходим етап към задълбоченото интерпретиране на съвре менни литературоведски проблеми. Не може да съществува солидна литературна критика в нашата съвременност. без да се познава критиката на миналото (превърнала се за нас с най-добрите си образци в литературна исто рия). Сл. Иванов съзнателно включва лите ратурнокритическото дело на Ст. Минчев, Й. Маринополски, А. Гечев, Стр. Кринчев, Д. Кьорчев. В. Пундев в по-широк национален контекст. Динамичните възможности на подо бен подход позволяват едновременния анализсинтез на два варианта от системи: пространст вени (историко-културни) и временни (осъ ществени в определена историческа епоха) - оттук и синхронного и диахронното им интерпретиране.