мотив

Културно-просветното възраждане и националноосвободителното движе ние издигнаха чувството за родината у българина в непреходна ценност, в найскъпо достояние. Върховен поетически израз това чувство намери в поезията на Христо Ботев. В последната си поетическа творба, когато бе вече близо до края на своя кратък, труден и вдъхновен живот, великият поет стигна до висшия синтез на това чувство: О, майко моя, родино мила... В своята знаменита елегия за гибелта на Васил Левски Ботев не само намира най-висок синтез на чувството към родината-майка, той създава и широко обобщен, монументален образ. Този образ е ненадминат в нашата поезия по дъл бочина и сила на чувството. Той еверен на възрожденската поетическа традиция и същевременно по поетическото си съвършенство бележи качествено нов момент в нейното развитие. В интересната си статия „Към историята на един мотив в българската поезия" Тончо Жечев развива подробно тази мисъл и проследява историята на мотива за родината в нашата поезия. „Поетите на нашето възраждане - пише той - непосредствено, естествено и пълноценно чувствуват своята родина като майка и своята майка като родина... Кръвното родово чувство... засяга не само неговия физически носител, но и най-абстрактната формация от този род, майката на всички ни, нашата родина... Ботев чув ствува отечеството като нещо живо, реално, нещо, към което принадлежи, както към майка си в Калофер."1 Вазов също до края на живота си запазва ненакърнено своето чувство към родината. „ В това негово чувство - пише Т. Жечев - присъствуват всичките звена на една здрава и единна верига - майка, семейство, роден град, родина. "2 Вазов е последният поет с възрожденско съзнание. След него този мотив претърпява сложно развитие, дълбоки, коренни промени в поезията на Смирненски, на Яворов, на Гео Милев, на Димчо Дебелянов и Лилиев, на Димитър Подвързачов и Никола Вапцаров. Представата за този мотив, за този образ в българската поезия ще се обогати, ако се разгледа той по-детайлно В Ботевите стихотворения и ако зрителният лъч се обърне към Ботевите предходници и съвременници поети. Особено интересно би било да се проучи как възрожденският читател го възприема, какви „необходими връзки" съществуват в неговото съзнание между образите на майка и родина.

Един от най-известните, но слабо проучени мотиви в поезията на европей ския символизъм е темата за не познатата жена. В западноевропейската литература го утвърждава „предтечата" на символизма Бодлер със стихотворението си „На една минувачка", четиридесет и трето поред в цикъла „Сплин и идеал" на единствената му стихосбирка „Цветята на злото" (1857). То не е сред възловите творби на Бодлер, очертаващи контурите на неговата поетика. Може би поради това не го откриваме и сред преводите на Георги Михайлов, който сам принадлежи към кръга на българските символисти популяризира поезията на Бодлер в годините на най-високия подем на направлението у нас. И Сонетът, На една минувачка" е поставен от поета в цикъла „Сплин и Идеал" между прочутия сонет,,Слепците“, вдъхновен от картината на Брьогел Стари „Притча за слепците“, и стихотворението „Скелетът-орач". Със „Слепците“ свързва сонетната форма, чиято традиция остава непоклатима във френската поезия още от епохата на Плеядата и Ронсар. Ето как гласи оригиналът интересуващия ни сонет:

Има поети, у които връзката с времето, с духа на епохата не е просто явна, тя е същностна черта на тяхната поезия; неин нерв, очи, слух, сърце. Такива поети са кръвно свързани с часа, в който живеят, с проблемите на деня, с неговите грижи и съмнения. Тяхната мисъл и чувство са пронизани от вибрациите на актуалното; стремежите им са обърнати към бъдещето, а поезията им е очакване, предричане, възвестяване на това бъдеще. Всичко в нея носи „белега" на тази актуалност. Дори интимната им лирика, една сравнително отдалечена от „злобата" на деня тема, се оказва заразена от нея. Големият проблем, който трябва да решава подобна поезия, е проблемът за пълноценната художествена реализация на тази обвързаност, защото примерите за обратното са предостатъчно, особено в поезията на 50-те години. до на Наситено с остри политически събития, десетилетието след 9. ІХ. 1944 г. април 1956 г. беше за българската литература период на консолидация и преустройство. Новите обществено-политически условия изведоха на преден план изискванията за активна, действена литература, отговаряща на новите условия на живот. Този жизнено важен постулат обаче постепенно премина в своето отрицание. На литературата, а и не само на нея, се налагаха ограничените и безплодни схеми догматичната естетика, разцъфтяла през годините на култа към личността. Фалшивата парадност замени оптимизма; дидактиката - психологическата дълбочина; програмираният възторг - спонтанността на чувствата. Човекът от цел и най-важен обект на изкуството беше превърнат в колелце от голямата машина, в придатък към процесите, които се извършваха в обществото. Представата за литературата като за сила, способна да решава едва ли не планови задачи в производството, отвори широко вратите на псевдоактуалността и конюнктурното налагане на темите. Всичко, което излизаше извън тази представа, беше обявено за упадъчно“, „чуждо", „реакционно". Дори „Крадецът на праскови", този светъл химн на преобразяващата любов, се оказа:... твърде далеч от важните проблеми и задачи на нашето време. " B поезията агитационното скандиране на идеята я лишаваше от действена сила; плакатността и преднамереността на образите изсушаваше тяхната свежест. Чувства, страсти, убеденост, неизживени дълбоко и лично, претендираха за автентич ност. Наложената като задължителна гражданско-агитационна, конюнктурнобезпомощна линия в поезията създаде поразително по своите размери еднообразие на чувства, образи, конфликти; стимулира стереотипността на мисленето, парализира творческата сила на писателите.

The paper explores a problem from the premises of biblical hermeneutics while making use of literary studies devices. There is one major question which it pursues: Why was King David, the most prominent character of Hebrew Biblical history, depicted as a shepherd boy in 1 Samuel 16-17? How to read the implications of shepherd symbolism in his story? In order to find answers, the paper first discusses some problems of biblical authorship, especially of the kind, most often called "The Deuteronomistic Historian". It then goes to other shepherd characters among the patriarchs and to their interpretation by the rabbinic sages and Josephus in "Jewish wars", proceeding to the New Testament and the figure of Jesus Christ. Gradually it becomes clear that the answers are to be found not in the field of some (more or less) historical reality but in relation to the legendary imagination which fueled the very creation of biblical history, and then continued to reproduce itself in Western arts and popular culture - up to the present day.