Място

Първи са срещнали неговото име в печата читателите на сп. „Съвре менност“, през есента на 1906 г. Списанието е твърде невзрачно. Гръм кото му название еизбрано навярно да подсеща, че редакторите Ст. Дон чев и Г. Савчев, които днес никой не знае, имат присърце новите ли тературни веяния", т. е. символизма. Тогава вече в съзнанието на някои интелигенти, податливи на литературната мода, декадентството ебелег на съвременност. Но в цикъла „Посвещение" на новия поет Димчо Дебелянов де кадентска „съвременност" не личи. Стихотворенията не са забулени в символистична мъгла, те са ясни, традиционни". „Веянията идат от другаде - от поета, чиято личност изпълва сърцето на юношата с пре клонение - Пенчо Славейков. По това време роденият през 1887 г. Димчо Дебелянов ена де ветнайсет години. Той току-що е завършил първа софийска мъжка гим назия. В гимназията си спечелил име на сърдечен и талантлив младеж Мнозина го обичали - за неговата подкупваща непосредственост, ма кар да е бил склонен и към усамотяване, за прямотата му, за чистия жар, с който е говорел и декламирал. Дълго се помнело едно негово слово за празника на Кирил и Методий. Още по-дълбоко впечатление направил с рецитацията си в „Славянска беседа" на Вазовото стихотворение „Елате ни вижте". Този път той си спечелил вниманието и на самия монарх княз Фердинанд, довтасал на тържественото ученическо утро И нищо чудно. Димчо никак не се смутил от Кобурга. Обърнат към него той смело хвърлил в очите му гневните изобличителни слова на народ ния поет:

За родното място на Паисий Хилендарски е писано извънредно много - 3- казвали са се наши видни учени, писатели, публицисти, учители. Писанията, поместени предимно във вестници, се появяват във връзка с чествуване 150-годишнината на „История славяноболгарская" през 1912 г., а по-късно по повод на нашумялото Кра левдолско предание (от 1923 г. насам). Изхождайки от езика на Паисиевата история по нейния Софрониев препис от 1765 г. пръв проф. М. Дринов в българската научна литература изказва мнение, че Паисий произхожда от Разложко-горноджумайския край или от македонските покрайнини на Самоковската епархия. Междувременно се появяват отделните предания за родното място на Паисий: Доспейско, Ральовско, Бело вско, Банско, Разловско, Лавриотско, сборно светогорско. Всяко от тях има свои горещи защитници (подробно вж. проф. Йорд. Иванов, История славяноболгарская, София, 1914, стр. XII-XIX). По тоя въпрос проф. Йорд. Изанов обобщава: „Едни от тия вести имат несъмнена книжовна подкладка, а други изхождат от доловени спо мели за някой светогорец и отнесени към Паисия. Докато не се обяват понадеждни данни и писани известия, речените вести не могат да се признаят от науката и ще си останат само като „предания", толкова повече дето те често си противоречат едно на друго, пък и не се схождат с познатите положителни сведения за Паисия" (стр. ХІІ).

Във връзка с чествуване 200-годишнината на „История Славяноболгарская" в печата отново се повдигна въпрос за родното място на нейния автор. Пръв постави началото Сл. Ангелов със статията си „Въпросът е все още открит" (в. „Отечествен фронт“, бр. 5397 от т. г.). За да докаже, че Паисий не е от Банско, той се основава най-вече на „несменяемостта" на игумените на манастирите. На друго място доказвам подробно, че тази теза е невярна, следователно и направените от нея изводи са неправилни. Тук се задоволявам само със следното: Славчо Ангелов не е прав, тъй като игумените, като изборни длъжности (а не титли) са могли да бъдат сменявани или понижавани. Такъв е например случаят с несфит Рилски в Рилския манастир

Изследователите на Софрониевото „Житие" до последно време все още не бяха стигнали до окончателно утвърдено мнение относно възможни и предполагаеми източ ници, които биха могли в една или друга степен да подбудят Софроний към написване автобиографията си. на Доскоро мнозина изследователи на Софрониевото творчество смятаха, че „Житие то" било замислено и написано от него под въздействие на автобиографичното произведение на неговия съвременник сръбския книжовник Доситей Обрадович „Животь и приключенія Димитріа Обрадовича, нареченаго у калуђерству Доcivea" (1783). Допустимо е, че с него Софроний би могъл да се запознае още във Видин или по-късно (след 1803 г.) в Букурещ. Обаче тази версия остава днес неподкрепена от фактически или убедителни литературни свидетелства. За B пръв път в печата такова предположение било изказано от Васил Стоянов неговия очерк „Stojko Vladislavov - Sophronius" в пражкото списание „Lumir" в 1865 г., а след него - от известния български историк М. С. Дринов в статията „Няколко за- бравени списания на Софрония Врачанскаго" в 1884 г. Според Дринов Доситеевите съ чинения били доста разпространени във Влашко между тамошните сръбски търговци, а някои от тях може би попаднали в ръцете на Софроний още във Видин. „Възможно е, че автобиографията „Житие и страдания грешнаго Софрония..." е предизвикана от автобиографията на Доситея Обрадовича" - заключава Дринов.2 Подобна мисъл споделя в своята „Българска литература“ (1896) и един от първите историци на българската възрожденска книжнина Ал. Теодоров-Балан, за когото „Близостта на Сърбия ще да му (на Софроний - б. м., Н. Д.) е докарала в ръце някои от произведенията на връстника му, знаменития сръбски моралист и патриот Доситей Обрадович (1739-1811), и той се наумил да обдари с такава и своите съвременници". 3 С няколко думи за въздействието на Доситеевия „Животь и приключенія" върху Софроний загатва и руският славист и българовед М. Г. Попруженко в монографичния очерк „Софроний Врачанский" (1906), по чието мнение „Житие“ несомненно вызвано произведением известного сербского деятеля Д. Обрадовича"

В литературните произведения се реализират две кшщеrщии за пространството по правило линейно и хоризонтално организирано, е безразлично по отношение на тайната, при втората- пространството, вертикално и центрично организирано, е сч)укТурирано според принципа на тайната - сакрална или профанна, а топосите в него се характеризират с присъствие или отсъствие на тайна, а в някои случаи с различна степен на такова присъствие. Ясно изразеното противопоставяне на профанните и сакралните топоси е осоЦено типично за християнския свят (в източната традиция то никога не е било така изострено). В литературата постепенно се тематизират различни топоси на тайната: планината, пещерата, градината, храма, града и др. Място на тайна става и предметът - реликвата, светият образ. В такъв предмет пространството сякаш се интериоризира, предметът е център и същност на тайнственото пространство. През Средновековието в такъв предмет се превръща и свещеният текст (книгата) като символ на света (Liber mundi), на Божието тайнство, на скритото познание (Голямата книга на алхимиците). Богът често се уподобява на запечатана книга (Книгата на живота). В "Откровенията на Свети Йоан" Агнецът-Христос разтваря запечатаната книга, възвестяваща гибелта на света. В някои средновековни версии на "Търсене на свещения Граал" Граалът е книга, символ на изгубеното слово, на най-висшата мъдрост.

Градът като място на модерното в творчеството на Георги Райчев