Народна

Чествуването на 90-годишнината на незабравимия учител и вожд, на найвеликия син на нашия народ - Георги Димитров - е наш национален и пролетарски празник. Революционното дело на безсмъртния вожд е огромно и многостранно. Той има незаменимите заслуги и като борец за освобождението на нашия народ, и като стратег на пролетарското дело, и като далновиден държавник. Остави ни огромно наследство, което тепърва трябва да изуча ваме и използуваме особено сега, когато изграждаме развитото социалистиче ско общество. В това отношение изключително важните решения на Десетия конгрес на партията са продължение на заветите, които ни остави Димитров за изграждането на социализма в нашата родина. Тези завети добиват още поголяма значимост и актуалност, когато внимателно се вглеждаме в пробле мите, които трябва да решат нашето съвремие, партията, народът.... * Историческият Десети конгрес на Българската комунистическа партия разгледа един от най-важните въпроси на съвременната марксистко-ленин ска теория и практика — въпроса за изграждането на развито социалистическо общество. В Отчетния доклад на ЦК на БКП пред Десетия конгрес, изнесен от др. То дор Живков, се посочва, че „теоретическата основа, върху която ние поставяме разглеждането и изясняването на развитото социалистическо общество, Марксистко-ленинското учение за възникването, формирането и развитието на комунистическата обществено-икономическа формация". e Ето защо ние считаме, че за правилното разглеждане и изясняване на същността, характера и задачите на развитото социалистическо общество, както и на неговото изграждане е необходимо най-напред да се спрем на проб лемата за обществената формация, която е основна проблема на историческия материализъм водство. и която ще ни бъде действително като методологическо ръко Партиздат, 1 Т. Жив ков. Отчетен доклад на ЦК на БКП пред десетия конгрес на партията, С., 1971, стр. 179. 56 КАТЕГОРИЯТА „ОБЩЕСТВЕНА ФОРМАЦИЯ“ И НЕЙНАТА МЕТОДОЛОГИЧЕСКА РОЛЯ До възникването на марксизма наука за обществото в истинския смисъл на думата не е имало: в болшинството от схващанията за историята са господ ствували идеализмът и метафизиката. Характеризирайки домарксовата социология, В. И. Ленин отбелязва, че всички буржоазни и дребнобуржоазни теоретици в най-общия случай са разглеждали само идейните мотиви на исто рическата дейност на хората, не изследвайки от какво се предизвикват тия мотиви, не улавяйки обективните закономерности в развитието на системата на обществените отношения.

Не е странно, нито пък е тайна, че все още има хора, които гледат на на родната песен с пренебрежителна насмешка или пък изобщо не си дават труд да погледнат към нея. Не е тайна също така, но е вече твърде странно, че на родната песен често може да каже за себе си: „Пазете ме от почитателите, от отрицателите си аз сама ще се опазя..." Странен и неочакван, този упрек прозвучава на фона на рядко здравото единство между българската фолклорна и националнолитературна поетика, на страстното творческо и мисловно пре клонение на Раковски и Ботев, Пенчо Славейков и Яворов, Гео Милев и Вапцаров пред съкровищата на народната песен. Странен и неочакван, този упрек поражда същинско недоумение, когато се припомни, че не друго, а именно Фолклористиката е люлка на българското литературознание и че народната песен винаги е вдъхновявала най-добрите български литературоведи към създаване на едни от най-приносните им трудове. А когато си дадем сметка колко от напредналите днес страни народната песен живее такъв пълнокръвен социален и художествен живот, обвързва тъй многообройни и разнообразни слоеве на нацията в единен духовен възел, от този упрек като че ли не остава нищо справедливо. B И все пак остава! Защото ако народната песен понякога трябва да търси защита от собствените си защитници, това не означава, че на последните липсва увлечение, умение или пък искреност. Въпросът е в това, че и най-искрената, най-възторжената любов към народната песен може да се съпровожда с недооценяване или пък с високомерна снизходителност към нея, че и най-задълбочените и компетентни проучвания понякога завършват с „ерудитско“ отразяване на нейната художествена сила и своеобразие. Така например нима и у най-възторжени почитатели и познавачи на народната песен не живее понякога колкото фалшивата, толкова и високомерна представа за „наивния“ народен творец, нима и в най-ласкавите думи не се долавя снизходителното потупване по гърба на „безизкусния" народен певец, който, видите ли, никъде не е школувал, нищо не е чел, а все пак съз дава изкуство, от което можем да се възторгваме и умиляваме. Това късноромантично, предвзето и самовлюбено отношение, което на думи отрича изку ствеността на народната песен, а на дело изкуството в нея, е пуснало опасно дълбоки корени в нашата културна традиция. Негов изразител, а в определен смисъл и негова жертва става дори Пенчо Славейков, пред чието пре 119 клонение към народната песен се прекланяме и ние днес. Двете негови блестящо написани статии за българската народна песен минават под хипнозата на ней ната „безизкуственост“ и „наивен реализъм“, минават далеч встрани от въпроса за нейната специфика като художествена система и своеобразна поетика. В известния и привидно автентичен сборник „Книга на песните" пък той си е позволил такива волности (за да не кажем някоя по-остра дума) към вече печатани народни песни, които издават или голяма отчужденост от народнопесенната поетика, или неудържимо желание да се загладят „грапавините" и „наивностите“ на „безизкусния" певец според мерките и изискванията на Сла вейковия художествен момент. И ако в защита на Пенчо Славейков може да се каже, че неговата концепция за народната песен служи на конкретно обу словените му идейно-художествени възгледи и е обяснима съставка на неговото вторично-трансформационно творческо отношение към дотогавашната българска литература на селска тематика, нищо добро не може да се каже за множеството други автори не поети, които стоят далеч извън границите на Славейковата концепция, а преповтарят исторически ограничените и тези. Възгледът за „наивния реализъм" на народната песен е сам по себе си наивен и нереалистичен, безнадеждно отдалечен от нейната сложна, богата разностранно корелирана реалистична художествена система. Подобен възглед прегражда пътя към народната песен като пълноценен художествен факт, така че не е странно, че досегашните опити да дадем конкретно доказателство за онази мощна връзка между българската народнопесенна поетика личното творчество често завършват или с издребнели стилистически съпоставки, или с широки", но малко говорещи обобщения за народностния дух.

Публикуваните досега народни песни, които отразяват националноосвободителните борби на българите през XIX в., са твърде малко на брой и с някои изключения са без значителни художествени достойнства. Това явление е интересно и за фолклористиката, и за историята на българската литература, защото хронологически се разполага в период, в който с ускорени темпове се извършва смяната на естетическото поданство на широките слоеве отот българското об щество. Крайната граница на процеса са войните 1912-1918 г. Наблюденията върху историческите песни показват, че от втората половина на XIX в. до войните те са под плодотворното влияние на възрожденската литература, осъществявано най-вече чрез битуващите в народа песни и стихотворения на поетите от Възраждането, включително и Вазов, при което в историческите песни се утвърждава възрожденското светоусещане и ново разбиране за историята. От гледна точка на фолклора това време е твърде кратко, процесът на усвояване на нови идеи чрез литературата се прекъсва и част от песните, които възпяват събития и герои от националноосвобо дителните борби, остават локално ограничени, не попадат в сбирките на записвачите, а публи куваните са ни известни от еднократни записи. Песните за Ботев не правят изключение и щастлива случайност е в наши дни да се запише нова песен за Ботев, каквато е съхраняващата се в архива на Катедрата по българска литература във Великотърновския университет. Цитирам я изцяло, тъй като тя притежава художествени качества и елюбопитна с оглед на процесите на взаимодействие между фолклор и литература:

За тази първа книга на Никола Георгиев фолклористите вече говорят и пишат. Привлича ги несъмнено фактът, че към един от обектите на тяхната наука се е насочил литературовед, и то от тези, които с почти всяка от изявите си дават повод за дискусии. Очакването е следователно да се чуе и в този случай нещо ново или по нов начин казано. Интересът е и чисто методологически - към избирането на предмета (литературната ху дожественост" на народната песен, т. е. художествеността на словесната й съставка) и към изследователския подход. Именно по отношение на подхода се очаква думата и на литературоведите. Защото ако за правомерността и целесъобразността на литературоведския поглед към народната песен трябва да се произнесат фолклористите, то литературоведите са призвани да го оценят по същество. Започвам с тази уговорка и същевременно подкана, защото и моят прочит на „Българската народна песен" бе ръководен преди всичко от „фолклористичен" интерес и впечатленията от него са далеч от онази цялостна оценка, която трябва да получи тази книга от нашата научна критика. Никола Георгиев започва твърде показателно своето уводно „Кратко признание": „Макар и посветено на народната песен, това изследване не е в строгия (и традиционния) смисъл на думата фолклористично“ (с. 7). И нататък пояснява, че предлага прочит, който не отрича и не пренебрегва многостранността и многофункционалността на народната песен, а само избира един от ъглите, от които тя може да бъде разгледана. Авторът сякаш предвижда опасенията на фолклористите пред едно реално или мнимо „олитературяване“ на песента и бърза да ограничи и обоснове гледището си. Фолклористите, а и Н. Георгиев не по-зле от тях знаят, че народната песен не е само слово, стихотворна творба, дори не само единство на текст и мелодия, а съществува в процеса на пеенето като момент от функционирането на определена културна система, следователно изучаването й изисква синтетичен подход. В тази област насочва напоследък все по-успешно усилията си съвременната бъл гарска фолклористика. Но известно е и още нещо.

Голямата част от т. нар. „светска белетристика“, която се разпространява в средновековната българска, руска и сръбска литература, прониква от Византия посредством многобройни преводи. Това налага да бъде разгледана културно-историческата ситуация, в която белетристичните произве дения се възприемат и битуват в средновековната византийска литература, тъй като голямата част от тях идват от Изтока; да се потърси специфичният социален адресат на белетристиката, който обуславя функцията, развитието и по-късните и промени. Във византийската литературна традиция тя засвидетелствува два основни „пътя на проникване на културните ценности, превърнали се и в основни тематични източници - Изтока и античността. Пътят на източните повествования на запад се открива след походите на Александър Македонски и през цялото същинско средновековие източните сюжети се приемат и абсорбират във византийската литература. Чрез нея голяма част от тях попадат сред южните и източни славяни, а след XIII в. в резултат на кръстоносните походи на запад. С. Аверинцев изтъква принципната отлика между византийското и западното средно- И вековие именно въз основа на факта, че както Византия, така и нейният обобщаващ символ Константинопол, като политическо и културно явление представляват всъщност взаимопреход между Гърция и Азия. В такъв смисъл византийската култура се превръща в „пограничен феномен" цялостното европейско културно развитие. Проникването на източни повествователни произве дения - независимо дали произхождат от по-далечния Изток (Индия, Персия) или от по-близкия - B арабската и еврейската култура - е едно от проявленията на „ориентализацията на средиземномор ския духовен свят "2. Собствената античност също представлява един постоянен тематичен и духо вен източник за Византия. Преимущество в научните изследвания за отношението античност - Византия придобива идеята за ролята на континуитета на античните традиции във Византия, като се обособяват периоди на разцвет на тези традиции. Античното наследство обаче влияе различно в разнообразните сфери на културния живот и в литературата, като степента на това влияние също е различна. По отношение на белетристиката влиянието на гръцката античност може да се открие напр. в традициите, които оставя в по-късната византийска литература елинистическият роман.

„Когато отец Матей Преображенски издаваше своите книги, сред създателите на новобългарската литература вече нямаше автори с раса и с калимявки. Последен беше Неофит Бозвели. Васил Друмев по това време - 1867-1872 г. — беше светски човек, учител, редактор на „Периодическо списание", чак през 1873-1874 г. облече одежди на църковен служител. Христо Ботев пишеше безпощадни сатири срещу калугери и попове. И обикновените хора измисляха свои произведения срещу бялото и черното духовенство - хумо ристични приказки, анекдоти, вицове, хапещи поговорки и пословици, весели песни. Богатите класи нямаха интерес да се заличава изцяло ролята на религията в народния живот, тяхното отношение беше двойствено: демонстративно подкпрепяха официалните форми на религиозен живот и лицемерно в повечето случаи изпълняваха божиите заповеди. При такава историческа ситуация отец Матей се трудеше в полето на новобългарската литература и в културното строителство изобщо. Фигурата му контрастираше не само сред тогавашните автори — светски лица, но и сред събратята - цър ковни служители. Веднъж, когато печаташе поредната си книга в печатницата на навската област, застигна го с пайтон русенският владика Григорий, руга го публично, извика го в митрополията, там пак го руга - излагал духовенството с външния вид и с безконтролното“ си ходене насам-натам..." (Илия Пехливанов. Дуси Преображения Матееви. С., 1985, с. 75). Калугерското звание го задължаваше всекидневно да пропагандира и да утвърж дава в съзнанието на хората религиозни убеждения. А признание на всички прогре сивни личности през Възраждането беше да се борят срещу средновековния дух. По новата понятийна система религия и средновековие обикновено се свързваха твърде пряко. Калугерът Матей Петров можеше да обърне гръб на светския живот, биха го похвалили за това владиката Григорий и други като него. От всеки истински духовник се изискваше пълно отдаване в служба на бога. На младини отец Матей опита изцяло да се откъсне от гражданския живот, но по природа той беше новатор. Самата му кръв го насочваше към революционното начало. Той беще предопределен да се обре че не на бога, а на каузата на новобългарската култура и на освободителната борба на своя народ. Как успя да съедини двете начала - революция и религия? Мнозина смятат, че те са същности, отдалечени и противопоставени като северния и южния полюс. Какво представляваше религиозността на Матей Преображенски?