него

Все още една от най-неизследваните области на нашата литературна история остава символизмът. Причините за това са много и от най-различен характер. Буржоазната наука не може да обгърне това явление в перспектива и ретроспективно - на нея и липсваше историческата дистанция, а и самият и подход едва ли можеше да и осигури желания успех. B периода на култа към личността инерцията на грубо социологическото опростенческо мислене задълго задържа литературната ни наука в плен на постановката, чиято същина се свеждаше до твърдението, че символизмът е бил едно от идеологическите прикрития на реакционната буржоазия. Разбулваха се мними пороци, премълчаваха се действителни и неоспорими достойнства. И тъй като имаше време, когато разобличаването на открито реакционното в науката и изкуството се считаше едва ли не за остарял вкус, а стрелите в нашата критика се насочваха към „прикрития“ идеализъм, „прикрития" фидеизъм и т. н., тогава като че ли беше мода да се критикува и символизмът.

Рачо Стоянов е роден на 7 октомври 1883 г. в Дряново в семейството на занаятчия. Първо начално учи в Дряново, а сетне в прочутата габровска Априловска гимназия. Ученическите му години в Габрово (края на миналия и началото на нашия век) съвпадат с един от най-инте ресните периоди от дейността на социалистическите кръжоци. От запазените документи се вижда, че Рачо Стоянов не е само обикновен член, но и организатор в тези ученически кръ жоци. През 1902 г. той напуска гимназията и към края на лятото се отправя за Русе, където поради липса на работа остава съвсем за кратко време. От Русе Рачо Стоянов отива във Варна. В продължение на две години той сменя различни професии, развива активна социалистиче ска дейност и пише първите си разкази. Един от тях, „Човекът", излиза в кн. 7 на редактира ното от Константин Величков сп. „Летописи" (1904), подписано с псевдонима Рафаил Милен ков. Разказът „Човекът“ прави силно впечатление и изиграва роля неговият млад автор да бъде извикан на работа в София като коректор на в. „Ден". Успоредно с работата си на коректор във в. „Ден" Рачо Стоянов печата разкази, репортажи и фейлетони. В края на 1909 г. събира някои печатани и непечатани разкази и издава първия си сборник, озаглавен „Разкази“. До 1927 г., когато Народният театър в София открива сезона си с драмата „Майстори" (10 септ.). Рачо Стоянов стои встрани от литературния живот у нас, за да не кажем, че почти е забравен, като поддържа само приятелство с някои от известните наши писатели, като Гео Милев, Кон стантин Константинов, Николай Лилиев и др. Няколко години по-късно, в 1936 г., Рачо Стоя нов издава повестта си „Майка Магдалина". Изтъкнахме тези неща, за да се види колко пре цизен и взискателен е бил към творческия труд, тъй като оставя в архива си редица завършени и незавършени драми, повести, разкази и статии, без дори да прави опит да ги предлага на читателя. Най-богата е кореспонденцията на Рачо Стоянов от варненския период. Тогава си коре спондира с повечето от членовете на социалистическия кръжок от габровската Априловска гимназия. Тези писма, повече от 100 на брой, или са унищожени, или една малка част се пази Още от наследниците на Рачо Стояновите съученици. Запазени са писма и от 1928 г., когато със спечелените пари от постановката и изданието на „Майстори" Рачо Стоянов пре карва около половин година в Париж. Тогава поддържа писмена връзка с повечето свои прия тели и особено с Николай Лилиев. 1 (Писмата на Рачо Стоянов до Николай Лилиев публикува Георги Константинов в книгата си „Николай Лилиев всред своите приятели". С., БП, 1971; съответно на с. 203-205, 206-209; 210-211, 211-213, 246-247 и 247-248.) Предлаганите писма сме подредили по хронологически ред, като най-напред поставяме от Рачо Стоянов, а след това до него. Хронологическият ред е нарушен, когато до едно и също лице или от едно и също лице има по две писма, и то писани в различни години. Стремили сме се да не правим почти никакви промени по текста, та дори и пунктуационни.

В края на май 1986 г. се навършиха 120 години от рождението на д-р Кр. Кръстев - критикыт и редакторът на сп. Мисъл", диктуващо литературните вкусове в продължение на 17 години. Дейността и възгледите на възпитаника на немската естетическа мисъл на българска почва още приживе са обект на ожесточени спорове. Макар и напоена с идеите на немския естетизъм, личността на д-р Кръстев, близо седем десетилетия след смъртта му, продължава да предизвиква интерес сред научните литературни среди. Неотдавна в архивите на наследниците му бяха намерени неизвестни спомени и писма. Надявам се, че те ще са от полза за изследователите на тази тъй противоречива натура, както и на писателите край нея. Това са спомените на съпругата му Радка Кръстева, писани между 1934 и 1935 г., и на д щеря му Офелия д-р Кръстева-Шивачева, писани в края на 1970 г. Майката и дъщерята са ги писали в напреднала възраст (Р. Кръстева на 62 г., около година преди кончината й; О. Шивачева - на 78 г., тя почива през 1977 год. 85-годишна), но дълго са ги носели в себе си. Предавали са ги от уста на уста B рода, затова в написаното се долавя известна близост. Освен тях, в архивите на наследниците им има две илюстровани карти от Боян Пенев, писани в Мюнхен до д-р Кръстев на 18. IV. и на 12. V. 1912 г.; една пощенска карта от критика до Христо Спасовски в учителския институт в Ески Джумая (днес Търговище), писана на 30. ХІІ. 1914 г. Предлагам на вниманието на читателя изброените спомени и писма.

The paper examines an important element of Slaveykov's path of life, which, paradoxically, allows the poet's contemporaries to see him also as a transgressor of the established morality, i.e. as a young rebel and as a man from the past, i.e. to a certain extent as an authoritative and even retrograde figure. The first part is focused on the poet's big love - Katerina, and the second one on a practically unknown text of a contemporary, in which are present both the love of Katerina and the unusual image of the "retrograde" Slaveykov, from the point of view of his younger collaborator and student Svetoslav Milarov. The paper concludes with reflections on the inconvenient texts of the past and the possible approaches to them. As an appendix, for the first time is published in full the introduction to Memoirs from Tzarigrad's Dungeons by Svetoslav Milarov, written most probably by the author himself and saved as a manuscript.