неговата

Димитър и Константин Миладинови, като учители, книжовници и обществени дейци, са първите поборници за съхраняване и укрепване на националното самосъзнание на населението от Македония, застрашено по време на турското владичество от асимилаторската настъпателност на фанариотите. Елинизаторската политика на гръцката патриаршия кара Д. Миладинов още през 1852 г., когато сам води училищното обучение на гръцки, да се обърне разтревожено до Александър Екзарх: „Шестте осмини почти на Македония, които се населяват от едноязични българи - му пише той - всички се учат на елинско писмо и от елините се наричат елини, освен на северните словене, които напредват на словенски (език)", 1 Затова след Кримската война, когато движе нието за политическото и духовното освобождение на българския народ навлиза в своя решителен етап, Миладинов става един от пионерите на националната пробуда на Македония. Като учител с активното съдействие на по-малкия си брат Константин, Райко Жинзифов и други свои ученици и последователи той пръв повежда борбата за въвеждането на низвергнатия от фанариотите български език в училището и църк вата, а с изключителната си активност против денационализаторските попълзновения на патриаршията се налага като всепризнат деец на българското възраждане. Ето защо, когато през януарските дни на 1862 г. от Цариград се понася вестта за мъче ническата смърт на двамата братя, тя обезпокоява сънародниците им от всички къ тове на България, а редица славянски периодични издания, оценявайки стойността на огромното им дело, популяризират широко техните имена. Получили солидно за времето си образование в гръцки учебни заведения, което Константин впоследствие обогатява във филологическия факултет в Москва, Миладинови прозорливо схващат ролята на културата за националното възраждане на всеки народ. Богатата литература на Гърция, отразила вълнуващо живота на древна Елада и разцвета на нейната циви лизация, не само че не смущава националното им съзнание, но ги кара да отправят поглед към запазените материални и духовни ценности на своя народ, за да документират чрез тях историческото му минало, устойчивостта на неговия бит и характер. И ако тогавашната българска книжнина, чието развитие беше възпрепятствувано от условията на политическото и духовно потисничество, можеше да отговори само отчасти на тази патриотична необходимост, в народното поетическо творчество Димитър Константин Миладинови откриха и миналото, и настоящето, и бъдещето на своя народ. Събирането на образци от фолклора и издаването им в сборника „Български на родни песни укрепи, обогати и възвиси тяхното патриотично и демократично дело.

Паисий Хилендарски се извишава като светъл маяк сред историческите и историколитературните процеси, които протичат в един от връхните моменти в нашето разви тие - в началото на Българското възраждане и на новата българска литература. Неговото дело събира светлината на миналото и я отправя напред в бъдещето. Като основоположник на една нова епоха той има ясен поглед за нейните нужди и прозира дълбоко в участта на народа ни. И знаменитата История Славянобългарска е не само пъркрупно дело на новобългарската литература, но представя програма, която поставя задачите на Българското възраждане и чертае път за развитието на българския BO народ. Ярката фигура на първия български възрожденец отдавна вече е привлякла вниманието на нашата наука. Източниците обаче както за неговата дейност, така и за неговата епоха са оскъдни и научното дирене мъчно си пробива път към личността му и към процесите, които го извеждат върху ръба на две епохи, като възвестител на нов момент в историческото и литературно развитие на народа ни. Нашата марксическа историография и литературознание - може да се каже - обясниха вече същността на Възраждането ни, което представя период на преминаване от феодална към капиталистическа формация. Останаха обаче недоизяснени редица извънредно важни въпроси, които поставя развитието през епохата; тяхното решение би ни разкрило по-конкретно процесите, които водят до появата на История Славянобългарска в 1762 г. и които следват подир тая поява, за да завършат и в нашата страна "Великия Енгелс Възраждането. 1 на прогресивен преврат" - както нарече Нашата обща и литературна историография от ново време правилно насочват вни манието си не само към явленията, които регистрират настъпателното движение и ни запознават с картината на живота и с постиженията на културата и литературата, с редица личности и произведения, представящи отделните моменти и успехите на общест вено-историческото ни и литературно минало, но и към процесите и закономерностите нашето развитие. За да станат обаче напълно явни тези процеси и закономерностите, които движат нашето развитие, Паисиевото дело и Възраждането ни трябва да бъдат поставени в светлината на общото историческо и историко-литературно развитие, което преминават европейските народи през столетията.

На пръв поглед ясна, но трудно разбираема е съдбата на Христо Радевски и неговата поезия. Революционен поет по дух и израз, участта на Радевски не прилича на участта на българските революционни поети. Те обикновено си отиват преди животът да е започнал да прояснява или обезсмисля патетичната им символика, преди живота да е започнал да разгадава точния, реален смисъл на думите им. Издебнати на Околчица, повалени на военното стрелбище или застигнати от нелепа случайност, те са разпалвали въображението на следващите поколения с мъчителната и сладостна тема за мястото на техните огнени души в настъпилите по-други времена. Радевски е от малцината, които могат да видят пълното развихряне на силите, чиито прорицатели и заклинатели са били, да видят с радост и изненада новия свят, който е живял в техните мечти, и който те безстрашно и на висок глас са зовали. Някои са склонни да виждат в подобно стечение на жизнените обстоятелства безшумно отминаване на Фортуна. Защо? Нима срещата с дълготрайните истини на живота изисква по-малко кураж, мъ жество и сила, отколкото смъртта за тях?

Установяването на изящните изкуства и разделянето им на видове се извършва по време, решително различаващо се от нашето, и то от хора, чиято власт над нещата и условията е била съвсем незначителна в сравнение с нашата. Но удивителният растеж, който са достигнали нашите средства в тяхната приспособимост и точност, ни обещава в близко бъдеще най-решителни промени в антич ната индустрия на красивото. Във всички изкуства съществува една физическа страна, която не може повече да бъде разглеждана и третирана, както преди; не може повече да се отклонява от въздействията на модерната наука и модерния живот. От двадесет години насам нито материята, нито пространството, нито времето са това, което са били до преди. Трябва да бъдем подготвени за факта,че такива големи преобразования ще променят цялата техника на изкуствата и с това ще повлияят на самата инвенция, а накрая ще стигнат може би дотам, начин.

Празник на свободния човешки разум - така се разбира онази епоха, определяна като Просвещение. И понеже се назовава период от време, историческата гледна точка налага възгледа, според който този прелом се разбира като движение, в най-общ социално-политически смисъл. Насочено срещу определен ред, то бележи края на една форма на живот, буквално срутва феодализма, за да възвести онзи поврат, така демократично издигнал човека, познанието и вярата в него. Човекът е изместил божеството. Началото еРенесансът, откъдето с посредството на античния образец пребъдва идеята за човека, за да стане реалност два века по-късно. Тържествува идеята, сътворява се нова реалност, господствува вярата в силата на универсалния човешки разум. И макар казаното едва ли да създава пълна представа за действително основни изменения в конкретен социално-политически и културно-исторически смисъл, на които гледаме като последица от дълговременно развитие на идеята, дошла от независимия ренесансов град, за да стане реалност едва в XVIII в., все пак редуването - идея - реалност, - несъмнено процес, можем да видим в неговата абстрактност и като принцип. Не само последователност, но и едновременност, където идеята в същността си се оказва привнесена в определено време минала реалност. Ренесансът въздига идеята за човека изобщо чрез древна Елада, чрез идеалното присъствие на класическата древност, която тук тласка, тика напред и съпътствува разви тието на обективен исторически процес, който, така да се каже, класичен, като духовна форма, заживява през XVIII в. самостоен живот. Или античността присъствува тук един вид функционално - чрез образеца се претрансформира настоящето, при което древността - идеята за сила и хармония е изпълнила практическа, за определено историческо време цел - настьпили са социално-политически промени, изменена е структурата на едно общество с посредството на духа. Тук Гьоте не е изключение. И в този смисъл след Гьоц фон Берлихинген" и едно пребиваване в Италия, което прави все пак идеите на „Буря и натиска минало, благородната простота на виденото в Рим, несъмнено принадлежи на XVIII в., века на Просвещението. На това време е белег стремежът към национална по дух култура, нему е присъща и онази въз вишена диалектика, където миналото, романтично приповдигнато, трябва да възпита едно общество; където миналото-идея съгражда основите на ново обществено начало и по този начин, дала тласък, идеята става реалност. Отдадена в служба на Диана и подвластна на непреодолим стремеж към родната страна - Микена, жрицата Ифигения отклонява предложение за женитба, направено от покровителя й тавридския цар Тоас. Това е причина в гнева си той да въведе отново стародавен обичай, при който в чест на богинята Диана принасяли в жертва хора - обред, запретен от самата Ифиге ния в качеството й на жрица. По традиция такава била участта на всички чужденци, попаднали в далечната страна, и след решението на могъщия властелин угрозата надвиснала върху пристигналия по повеля на Аполон (брат на Диана) Орест - роден брат на Ифигения. В хода на борбата за неговия живот между жрицата Ифигения и царя Тоас в същност се срещнали цивилиза ция и варварство, културно осмислена родовост и сурова примитивност, духовна и светска власт, като това взаимоотношение в един по-висш смисъл може да се мисли като съотносимост на идея реалност. Било съдено боговете да въздадат на скитския владетел Тоас онези съдбоносии обстоятел ства, поради което настанали промени, които издигнали Таврида до възродената Микена. Троя била опожарена и гневът на богинята Диана бил причина за тежко условие пред тър жествуващия победител. Достигнал Авлида, непреодолимо препятствие изникнало пред гръцката войска - попътният вятър стихнал. Агамемнон бил съкрушен от волята на Диана, нейната висша власт на божество той трябвало да удостои, като принесе в жертва своята първородна дъщеря Ифигения. Бащата отстъпил пред дълга на царя.

В своята първа пиеса „Зидари“ въпреки преплитането в драмата на един християнски суеверен мотив, който в народното съзнание добива изкристализиран поетико-митологичен израз, смесен и с естетическо чувство и с чувства и за принесена жертва, остава в нашата драматургия като първа социална българска драма. В никоя друга своя драма с изключение може би на „Първите" Петко Тодоров не е така земен, така единен в реалистическата фактура на драмата си, както тук. Той не се откъсва нито за миг от живота на българина в селото, от неговите страдания, борби, от мъчителния процес на постепенното съзряване на националното му съзнание сред обрисувания ранен социален бит. Нито от психологическата основа на характерите, както в „Зидари". Останалата тема в пиесата не е толкова вграждането и жертвата, колкото мъчителният процес на изграждането на църквата, която израства като поетическа метафора на социално-националното самоизграждане на българина, на зидарите, на селото, на вярата, труда и борбата, които ще определят бъдещия ход на събитията в нашата история при оформяне на българското самосъзнание. И в много по-късните пиеси на трудова тематика не можем да видим така непосредствено и оригинално вплетени в сюжета трудовият процес (работата на зидарите) като поетика, като митологичен и художествен израз, а не като външна илюстративна прибавка или откъснат повод за драматургически колизии, както в повечето ни пиеси на тази тематика, както в „Зидари". В „Зидари" Петко Тодоров еуспял да вплете в единно цяло не само процеса на изграждането на църквата, но и на себеизграждането и просветлението на зидарите. Изображението на гнетящите обективни сили на живота - робството, насилието, напрежението, необяснимата несговорчивост между майсторите, индивидуализма, любовта, жертвата, самотността, съмнението - всичко онова, което съставя тази драма, е въплътено в стените на църквата, потънала в земята със своя висок кръст, възвишен към небето. Всичко това представлява страдалческото духовно отражение на една социална драма с някак скритото и неясно до голяма степен неизразено и същевременно устремено социално „сражение" за живот за всички, за свобода и отговорност, за дълг и себеизграждане, често пъти върху пепелта на собственото себеразрушение. Един отминаващ живот на „тъмното царство“, на неосъзнато докрай социално и национално самосъхранение. Един застинал консервативен бит, който води направо към бунтовното дръзко начало на разрушение и ново съзнание. Една традиция, която се руши и ражда нещо ново.

В историята на Българското възраждане доктор Васил Караконовски е известен като деен участник в борбата за самостойна черква. В книгата си „Възраждане на българския народ" проф. Петър Ников често се позовава на достоверните свидетелства на Караконовски за хода на тази борба и ролята, която са играли в нея турското правителство, цариградската патриаршия, европейската дипломация. Отбелязвани са заслугите на Караконовски като дългогодишен лекар и пропагандатор на медицинска просвета. Но още не са привличали вниманието неговите преводи и повестта му „Пещера Стояна". Тази повест, написана на руски, не е била публикувана, и е останала в архива на историка Спиридон Палаузов". Литературният принос на Караконовски е скромен, но заслужава да бъде проучен внимателно, защото в него се проявяват характерни особености в развитието на оригиналната и преводната българска възрожденска белетристика. Биографията на Караконовски още не е написана. Сведения за него (някои неточни), намираме в книгата на Михаил Неделчев „Ловеч и Ловчанско"3. Извори за живота и дейността на Караконовски не липсват. Почти не са използувани писмата му до Найден Геров, Спиридон Палаузов, Тодор Стоянов-Бурмов, Марин Дринов, Тодор Икономов, Драган Цанков и др. Не е оползотворен и богатият материал, който се съдържа в писмата на Караконовски до редица руски учени и общественици : Михаил Петрович Погодин, Нил Александрович Попов, Платон Лвович Ваксел, Михаил Александрович Хитрово. Но тъй като разглеждаме тук литературната дейност на Караконовски, спирам се само на някои основни моменти от неговата биография. Васил Костов Караконовски е роден в Ловеч през 1840 г. Основно образование получава в родния си град. После заминава за Белград, където през 1854-1858 г. е ученик в гимназията. В сръбската столица Караконовски е имал по всяка вероятност познати сред служителите в руското консулство. Те са му давали книги и списания, сигурно те са насърчили и желанието на младия българин да следва медицина в Русия.

Мнозина са ме питали: кога би следвало да чествуваме стогодишнината на романа „Под игото“. Не е толкова лесен отговорът на този въпрос. Ако се ръководех ме от датата, която сам Вазов е поставил под текста на творбата („Одеса, 1888 г. “г), това трябваше да стане още преди две години. Но тази дата не е съвсем точна: тя не означава нито началото, нито края на работата на автора, а само един етап от не я - може би най-интензивният. Замисълът на „Под игото" датира от 1887 г. По онова време Вазов подобно на мнозина свои съвременници, преследвани заради русофилските си убеждения от правителството на Ст. Стамболов, е бил емигрант в Одеса. Още през същата година (по всяка вероятност през есента) той започва конкретната си работа над романа. В писмо до К. Величков с дата „Одеса, 4 януари 1888 г. писателят съобщава: „Аз останах и до днес тука по разни причини, а главно, защото исках по-напред да свър ша романа, за който ти загатвах в писмото си. Той излезе доста, за да не кажа, твърде голям, понеже рамка му дадох широка. Той умствен труд, ако не друго, ме позалиса и направи да не усещам тъй силно тежестта на положението си. "2 До пролетта на 1888 г. една значителна част от текста вече ще да е била написана, защото в писмото си до Ст. Костов от 27 март 1888 г. Вазов заявява: „Тая зима написах един роман от епохата на въстанието в 1876 г.; аз с удоволствие бих Ви пратил ед на или две глави от него (за поместване в подготвяната от Ст. Костов и Д. Мишев христоматия - б. м., Ил. Т.), но това ми се вижда несгодно, доде романът е още в ръкопис. При това има нужда от нова обработка. "3 С известни прекъсвания Вазов продължава работата над романа „Под игото до началото на 1889 г. Спомняйки си по-късно за тоя период от своя живот, писа телят съобщава интересни данни за творческата история на произведението. Напри мер в предговора към последното прижизнено издание на „Под игото“, написан на 19 октомври 1920 г., той споделя: „Стоя пред петото издание на „Под игото“. Искам да кажа две думи, отдавна жадувани да бъдат казани. Прокуден от България в 1887 година, аз прекарах около една година в Одеса. Много скръб, много мъки изпитвах там по изгубеното отечество. Умът ми, сърце то ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми вдъхновението да напиша тоя роман, и аз задишах пак въздуха на България. Хиляди спомени ожи вяха, хиляди картини, ярки и хубави, плениха моя ум

Настоящата студия с част от по-голямо изследване, посветено на развитието на писателската техника у Любен Каравелов. То се базира върху ранните творби на Каравелов, публикувани за пръв път на руски език, като се отделя специално внимание на тяхната по-нататъшна съдба. Съществен момент в работата е съпоставката между руските и българските текстове и опитът да се изяснят генетическите им взаимо отношения и функционалната мотивираност на разликите между тях. В конкретния случай обект на изследване е разказът „Слава", отпечатан за пръв път в „Страницы из книги страданий болгарского племени. Повести и рассказы Любена Каравелова" Както е известно, всички останали разкази в сборника вече са били публикувани в руския периодичен печат. Каравелов обнародва българската редакция на „Слава" (под същото заглавие) чак през 1875 г. в сп. „Знание", докато другите разкази от „Стра ницы..." са били вече печатани на български език във в. „Свобода" между 1869 и 1872 г. И Публикувайки ранните си разкази на български език, Каравелов внася значителни изменения спрямо техния окончателен руски вариант, какъвто го намираме в „Страницы...". Казвам окончателен", защото при някои от разказите съществуват разлики между двете им руски издания. Трябва да се отбележи, че съществуващите сравни телни изследвания на руските и българската редакции не са достатъчно изчерпателни. Освен това, като последица от създалите се благодарение на най-ранните изследвания клишета, към проблема се подхожда едностранчиво и често с предпоставени тези. Интересът се насочва към авторовите добавки спрямо руските текстове, което е съвсем оправдано, но не е достатъчно. C Общоприето мнение (намерило израз и в последното издание на Каравеловите съчинения) е, че промените в българските текстове на руските" му разкази са правени цел да се пригоди по-добре тяхното послание към новия адресат (националния читател); към целите на вестниците, където е трябвало да бъдат публикувани, и към новата и различна роля, която тези разкази е трябвало да играят в новия и различен социален, политически и културен контекст.

Докато Траянов преработва усърдно младежките си стихотворения, от около средата на 20-те години у него назрява планът за последната му голяма творба, "Пантеона", върху която той работи до началото на 30-те години1. На 14-ти юни 1926 г. Траянов споделя с Владимир Русалиев, че в ума му се реят образи на поети от световната литература, а на 4-ти юли казва на Бенароя, че в новата си творба иска да събере "поуките от цялата съкровищница на човечеството", и допълва: "Работата трябва да изглежда така: моят център, осветен от прожектори отляво и отдясно" • Следователно той е искал да отрази себе си и своето мислене в собствената си интерпретация на поетите от световната литература. Траянов публикува две стихотворения за поети още през 1922: за Верлен и Дебелянов • На 28 април 1924 литературната задруга "Хиперион" отбелязва 1 00-годиrшшната от смъртта на Байрон с възпоминателно тържество, на което е прочетено и стихотворението на Траянов за Байрон • От 7 юли 1927 датира стихотворението "Към поета", четири дни по-късно е създадено друго стихотворение със заглавие "Франсоа Вийон", на 29 август последва стихотворението "Посвещение". Едва сега планът за "Пантеона" изглежда готов.