Неизвестен

Ранната смърт на Димчо Дебелянов (убит на 2 октомври 1916 г. при Демир Хисар през Първата световна война) не е преграда, за да няма той ясен поглед за поезия. Слана попарва младостта на нашия елегичен поет, но гласа на тая младост - и интимен, и искрен, и безутешен, и възторжен - ние чуваме в неговите песни. Звездата на тоя поет - ангел, изгонен от рая, изгрява на поетическия небосклон с много блясък. Тая звезда свети и сега и над лоб ното му място, и над нас, и над всички ония, които обичат поезия и не могат да живеят без нея.

„Азбучната молитва епородила доста оживени спорове в науката и въпреки това някои въпроси, тясно свързани с нея, остават открити, все още не са разрешени. Естествена пред поставка за такова придвижване на въпроса е изнасянето и публикуването на повече мате риали, свързани с творчеството на Константин Преславски и преди всичко отнасящи се пряко за тази забележителна творба на нашата стара литература. Първостепенна задача не само е да се издирят неизвестни досега преписи на „Азбучната молитва", но и да се обнародват понеже досегашните публикации са малко. А това е толкова по-възможно за съчинение от рода на „Азбучната молитва" - твърде кратко по размер. Такава е целта на настоящото съобщение - да направи научно достояние още един непознат досега препис на едно от първите стихотворения в старата българска литература.

Я не пойму, какою силой сумел потрясть он шар земной - пише Сергей Есенин в недовършената поема„Гуляй-поле" по случай смъртта на Ленин. А една година след това го нарече „Капитан земли“. Поетът беше прозрял още в ония бурни години, когато се раждаше социалистическият свят, епохалната историческа роля на Ленин, беше доловил, че ленинското учение ще поведе по нов път човечеството. След Втората световна война по тоя ленински път тръгнаха цяла редица страни, обединени в мощен социалистически лагер. И днес, когато цялото прогресивно човечество се готви да чествува стогодишнината на Ленин, се вижда особено нагледно изключителното място, което ле нинизмът заема в историята на човешката мисъл след Маркс. Ние, родените в края на миналия век, помним много добре с каква необорима сила идеите на Ленин разтърсиха земното кълбо, с каква светкавична бързина се разнесоха по света, за да изместят старите кумири, на които се кланяше нашата Младост.

Възстановяването на българската патриаршия при цар Иван Асен II през 1235 г. е било много важно събитие в живота на нашия народ, оставило дълбоки следи в нашата книж нина. Най-пространен и най-добре познат досега книжовен паметник, свързан с това събитие, е разказът за възобновяването на българската патриаршия, поместен в Палаузовия препис на «Бориловия синодик» (в неговото продължение). Друг подобен разказ намираме в жи тието на патриарх Йоаким I, обнародвано от проф. Ив. Снегаров по ръкопис от XIV в., намиращ се в ръкописната сбирка на БАН. Бориловият синодик бе главният домашен източник за разкриване историята на възстановената патриаршия, за значението на това събитие. Всичко това е особено добре изтъкнато в ценните изследвания на М. Г. Попруженко — «Синодик царя Борила» и В. Н. Златарски - «История на българската държава през средните векове», т. III, „Второ българско царство» (София, 1940, стр. 353-398, 596-602). Съвсем основателно Зла тарски пише, че «приведеният в българския синодик разказ за «Обновленје патріаръшьства Благальскаго цтва" е автентичен и само по форма е съкратен според изискванията на самия паметник; същността обаче на самото събитие е запазена и поради това едва ли може да се съмняваме в неговата вярност». Златарски доказва, че «инициативата за признаването не излязла от цариградския патриарх, както би могло да се очаква, а от никейския император, а това показва, че и тоя въпрос бил поставен на политическа основа. И наистина Иван Ватаци, след като било уго ворено, че подобен акт е възможен, разбира се, след предварително съгласие на патриарха Герман II, написал до споменатите трима (източни - бел. Б. А.) патриарси следното писмо.. » В своя капитален труд върху Бориловия синодик М. Г. Попруженко говори за два други преписа на разказа, намиращи се в два старославянски ръкописа, за които липсват по-точни данни. Най-напред печатна вест за разказа дава видният български възрожденски деец Йордан хаджи Константинов-Джинот. През 1855 г. той обнародва «Прилози к истории сръбске и бугарске ерархие»5. Един от приносите има наслов «О основанію Блъгарскогъ патріаршества» с подзаглавие «Извађено изъ едногъ старогь рукописногъ «Зборника». С

В старите балкански литератури са широко разпространени редица произведения, които е намерил художествена интерпретация култът към светицата Петка (Параскева) Епи ватска, наричана още Нова, Търновска, Белградска или Сръбска, Яшка. Нейните мощи, отнети от латинците и донесени в Търново след знаменитата клокотнишка победа на Иван Асен II, подир падането на Търново под ударите на турците последователно биват пренасяни и престояват за различни периоди от време във Видин, Белград и Цариград, докато най-сетне се озовават в Яш. Несъмнено това е една от съществените причини за популяризирането и развитието на нейния култ сред балканските народи, както и за възникването на значителен цикъл от произведения, принадлежащи към такива продуктивни жанрове на средновековните литератури от източноправославен тип като житийния жанр и химнографията. Около произве денията, съставящи този цикъл, е възникнала богата литература, но все още не са намерили задоволително решение отделни възлови моменти от началната история на цикъла сред южните славяни. В коя година са пренесени мощите от Каликратия в Търново и дали преди това събитие са били преведени на старобългарски някакви произведения за Петка Епиватска ? Кога и колко произведения са били преведени в България ? Кой и къде е направил преводите? Дали само еднаквото име е довело до това странно смесване и взаимно проникване, което наблюдаваме в литературните произведения и иконографията на Петка Епиватска и другите две светици със същото име или това е последица от съвсем друга причина ? Нова светлина върху набелязаните въпроси хвърля една неизвестна доскоро в науката творба на непознат старобългарски книжовник от тридесетте години на XIII в., която носи белезите на друг обикнат от старобългарските писатели жанр - летописния разказ. Централно място в този разказ е отредено на пренасянето мощите на светицата в Търново. Заедно с това неизвестният автор съобщава важни сведения за направен от него превод на произведения от гръцки език, с които се поставя началото на агиографско-химнографския цикъл за Петка Епиватска в старата българска и изобщо в старите славянски литератури. От изключителна важност са и съобщените от автора сведения за първия търновски патриарх Йоаким, които допълват изгубената част от единствения намерен досега препис на житието му и дават възможност да се разбере смисълът на едно неясно място в известния от Бориловия синодик Разказ за възобновяването на българската патриаршия в 1235 г. Ценен заради фактическото си съдържание като исторически извор, Летописният разказ същевременно е Оригинално произведение на старата ни литература, което обогатява представата за книжовния живот в Търново през тридесетте години на XIII в. Публикуването му е наложително.

През месец май 1970 г. др. Стефан Топалджиков, съученик на Димитър Димов от Първа мъжка гимназия, подари на музей „Димитър Димов" един неизвестен ръкопис на писателя, който представлява опит да бъде създаден сценарий за игрален филм. Ръкопи сът обхваща четиридесет машинописни листа, изписани с мастило от двете страни с едрия, наклонен наляво характерен почерк на Димитър Димов. Произведението не е озаглавено. Уводните четири-пет страници очевидно са написани и прибавени допълнително. Следо вателно ретроспекцията като сюжетна рамка е хрумване на автора, споходило го в прог. цеса на работата. Според Стефан Топалджиков сценарият е работен вероятно в началото на 1945 Замисълът се е родил така. След Девети септември 1944 г. Топалджиков започва работа като режисьор в младата българска кинематография. При една среща с Димитър Димов паскоро след завръщането му от Испания се ражда идеята Димов да напише сценарий, по който Топалджиков ще направи филм. Вероятно са разсъждавали върху съдържанието му, защото Ст. Топалджиков си спомня, че тогава именно говорил на Димитър Димов за своя баща генерал Никола Топалджиков - началник-щаб на армията по време на Стамболийски, изчезнал безследно след атентата през 1925 г. Разказал му как го взели от къщи и го интернирали в Кюстендил. После бил обявен за безследно изчезнал. Семейството живее дълго с надеждата, че той може да се върне. По време на една ученическа екскурзия Ст. Топалджиков се припознал на кея в Будапеща в един човек, изтичал след него, но се оказало, че това не е баща му. Много по-късно научили, че бил изведен и за стрелян някъде в полето. Разговаряли също така и за студентската стачка през 1931 г., насочена срещу Ал. Цанков, в която Ст. Топалджиков участвувал като бонсист, и сбиването, станало в Юридическия факултет. Тези разкази очевидно са изиграли своята роля при раждането на замисъла. От своя съученик Димитър Димов получил и някои предварителни обяснения за техниката на киносценария. за В кипящите следдеветосептемврийски години Димитър Димов правилно е участ вувал и разбирал задачата, която се изправя пред него. И той се опитва да създаде литературна основа за филм за своята съвременност, като се насочва към най-значителните обществено-политически събития от близкото минало - атентата в църквата „Света Неделя" и последиците от него, нелегалната борба и партизанското движение, победата на Девети септември. Но Димитър Димов няма солидни непосредствени наблюдения и впе чатления от изобразяваната действителност. Жизненият материал, легнал в основата на сценария, не е пряко свързан с биографията на автора. Той е само атмосферата на неговата епоха, чието проникновено идейно осмисляне тепърва ще се превърне в първосте пенна задача за писателя. В такъв смисъл този ръкопис е още един документ, който освет лява въпроса за идейното развитие на своя създател.

С името на старобългарския книжовник от XV в. дяк Андрей досега се свързва само един писмен паметник - неговият панегирик от 1425 г., съхраняван в Църковния музей в София.1 За личността на този книжовник и за неговите връзки с последния търновски патриарх Евтимий и с Константин Костенечки са изказвани противоречиви предположения. Колкото и парадоксално да звучи, с тях се срещаме в проучванията на един и същи автор - дългогодишния изследвач на старата ни литература В. Сл. Киселков. През 1931 г. той го счита категорично за пряк ученик на Евтимий Търновски и учител на Константин Костенечки, 2 като го отъждествява със споменатия от последния в „Сказание за буквите" негов учител на младини Андроник .... въ мале учи быва Андроны некто романінскые бласти и нам сучитель Бывь въ писмене... 3 Според тогавашните позиции на В. Сл. Киселков същият този Андроник енаричан още Андрей, както за това свидетелствува една приписка към Константиновия пътепис „Пътуване до Палестина“ в Ловчанския сборник, където се посочва, че Константин Костенечки е ученик на някой си Андрей, който пък е ученик на Евтимий Търновски: .... ГЛАТ БО Ако вченику быти некоем Андрею, й оученикъ Evolmia бывшаго патраха тучном ском...*4 По-късно (през 1956 г.) В. Сл. Киселков променя становището си и счита, че дяк Андрей не е учител, а съученик на Константин Костенечки, с когото заедно учат в Бачковския манастир при Евтимиевия ученик Андроник - Андрей. Сега той твърди, че „дяк Андрей не бива да бъде отъждествяван със своя учител Андрей, или Андроник, който е бил учител и на Константина Костенечки. Ако дяк Андрей беше личност, тъждествена с Константиновия учител, или Андроник, самият Константин, когато есъставял своя трактат „За буквите“, едва ли би написал след ната фраза, издаваща пълно пренебрежение от страна на Константина към собствения му учител: Андроника некто доманійскые бласт и намь учитель бы в писменехъ. Неопредели телното местоимение некто не подхожда за дяк Андрея, който още бил жив съвременник на Костенечки и освен това писател и познайник на сръбския патриарх Никон. “5 Разсъжденията на В. Сл. Киселков са логични и убедително ни внушават предположението, че дяк Андрей не е прекият Евтимиев ученик Андроник - Андрей, че това е друг писател, роден и живял по-късно.

Наскоро имах възможност да се запозная с един неизвестен на науката дамаскин, съхра няван в библиотеката на читалище „Напредък" гр. Пирдоп. Досега той не е описван, което налага настоящото му проучване. Ръкописът е попаднал в читалищното книгохранилище преди години заедно с някои други книги на братя х. Иван и х. Богдан х. Димитрови от Пирдоп. Знае се, че в същата частна библио тека са се намирали някога и други ценни ръкописи и старопечатни книги, някои от тях - направени достояние на науката, други - изчезнали. 2 Новооткритият дамаскин е сравнително добре запазена ръкописна книга, подвързана с дъсчени капаци, облечени в кожа. Върху нея с познати от други подвързии щемпелни шаблони чрез пресуване е направена украса с различни орнаменти. Ръкописът има закопчалки, изра ботени от метал и кожа. Върху листовете на дамаскина липсва някаква цифрена или буквена пагинация. При настоящото му проучване и описване го пагинирах с чер молив. Оказа се, че съдържа 159 листа, подвързани в 21 коли. С изключение на 2-ра всички коли имат по 8 листа. Само 8-ма кола се състои от 4 листа и 14-а — от 3 листа. Съдържанието на текста показва, че в тези две коли няма откъснати листи след подвързването на ръкописа. Още при писането му 8-а и 14-а кола са били в същност половинки (с по 4 листа), като от последната още тогава е отрязан един лист (вероятно поради допусната грешка при преписването на текста). Размерът на листовете е 15,5 х 10,2 см, а на текста съответно 11 х 6,5 см. Страниците съдър жат обикновено по 15 реда, но на места се срещат и по 16 реда, когато в текста са вметнати подзаглавия или буквени и цифрени означения. На бялото поле на страниците над текста са отбелязани заглавията на отделните съчинения в съкратен вид. На обратната страна на листа на текста е отбелязано „слово“, а на лицевата страна на следващия лист е посочено какво е това слово (слово за антихриста“, „слово за второ пришес", "слово нарядное и др.). Дамаскинът еписан с черно мастило, сега избледняло значително и добило кафяв цвят. Заглавията, подзаглавията на отделните раздели, цифрените и буквените указания, както и съкра тените заглавия в полето над текста са изписани с червено мастило, също избледняло значително. Изписването на заглавията, подзаглавните указания и начални букви не показват някакво особено старание, умение и художествено постижение. Същото важи и за малката, набързо нарисувана заставка в началото на ръкописа.

Предлаганият анализ се основава на неизвестен досега спомен, чийто автор -- Христо Чолчев (1887-1978) - е познат главно на специалистите и на онези, които помнят и са следили издавания от него „Вестник на жената". С разнообразното си, интересно и новаторско по дух съдържание този седмичник играе важна роля в нашия културен и обществен живот между двете световни войни. От една страна, той става Катализатор за разкрепостяването и издигането на съзнанието у българката, а, ст друга, се превръща в литературна трибуна на най-видните ни творци, в откривател на нови таланти, в проводник на демократични идеи и тенденции. Всичко това, разбира се, е резултат от разнопосочната, високоерудирана, оперативна и едновременно смела дейност на редактор-издателя. Въпреки че тук ние ще се интересуваме от съдбата на Хр. Чолчев преди 1921 г., т. е. преди започването на „Вестник на жената", смятам, че горните встъпителни ду ми бяха необходими, тъй като доокръглят представата ни за заслужилия, но позаб равен издател и журналист, автор на въпросния спомен. Син на занаятчия, получил едва петокласно образование, Христо Чолчев от петнадесетгодишен живее „на своя нога" (изразът е негов). Започнал трудовата си биография като печатар, той работи последователно във Варна и Пловдив. Приблизително през 1906 г. идва в София, къ дето постъпва като словослагател в печатницата на редактирания от Йосиф Хербст „Време". Поради опасност да развие туберкулоза се отказва от печатарството (зи мата на 1907 г.) и спечелва репортерско място във в. „Вечерна поща". Така, дадено най-едър щрих, Хр. Чолчев започва кариерата си на журналист, на която ще пос вети повече от половин век. B. B Спомените, предмет на настоящата публикация, се отнасят към дейността на Хр. Чолчев като уредник на сп. „Съвременна илюстрация "2, където той постъпва през 1914 год. Изданието е популярно и така, както само формулира задачата си: да илюстрира всички събития от обществен, научен, литературен или от друг харак тер, съставляващи интерес", би служило по-скоро за задоволяване вкуса на средния буржоа, отколкото за по-сериозни цели. Но освен илюстрациите и любопитните све дения за събития и лица списанието помества и обширен литературен материал, при чийто непрецизен подбор се допуска съжителството на безспорни творби с ниско художествени, та дори и графомански съчинения.

„На Въсток се е родила приказката, на Весток е пораснала и разцавнала, на Въсток живее до днес. Само в глави, распалени от горещото слънце, можеше изникна това хубаво растение; само в азиатската образованост може то да живее с същийт си живот. Приказката се е родила живее на Весток, като нещо потребно, без което животът не е плен... Най-прочют в Европа сбор ник на въсточните приказки е „Хиляда и една нощ..., но мусулманската книжнина е богата от такива сборници, ако и да не са всичките с такова достойнство. За един от тия сборници на турски език помислих да изложа на читателите. Този сборник е съставен на арабски език и се нарича „Приказки на четиридесет визири и на царицата." (Цитатът е предаден с осъвременен правопис.) Така започва уводът към една серия разкази, които излизащото в Цариград списание „Бъл гарски книжици" започва да помества през 1858 г. под общото заглавие „Турски приказки“. Под линия редакцията стобщава, че става дума за отпечатването на ръкопис от архива на преждевре менно починалата първа българска поетеса и фолклористка Елена Мутева (1825-1854), придо била известност в българската възрожденска книжнина като преводачка на драмата на Ф. Велтман „Райна, българска царкиня" (срв. сп. „Български книжици", 1858, кн. 9, с. 17-25; кн. 11, с. 101-105; кн. 14, с. 231-245). Посмъртно отпечатаният превод по всяка вероятност е бил изготвен в Одеса в края на 40-те или началото на 50-те години на миналия век, където семейство Мутеви се преселва да живее след Руско-турската война. Първоизточникът на този превод досега се е смятал за неизвестен - Н. Аретов предполага, че става дума за превод от руски, докато Цв. Унджиева е на мнение, че Мутева е преводач на рамкиращата история и на приказките, но част от което е автор на встеплението, цитирахме по-горе. 1366 B „Турските приказки" на Елена Мутева представляват част от ориенталския приказен цикъл, известен под общото наименование „Четиридесетте везири“, който, подобно на добре познатия България през Вазраждането цикъл за Синтип (наричан също „Седемте везири"), представя дис пута между царицата, която желае да накаже със смърт заварения си син, и везирите - в зави симост от цикъла, четиридесет или седем, — сте стремежа им да го защитят и спасят. Основната разлика между двата цикла се стстои в разликата в броя на вставните разкази, който от своя страна зависи от участвуващите в диспута везири; структурата на циклите от рамкираща исто рия и вставни разкази е еднаква в двата случая.