Немско

От началото на май 1842г. до края на януари 1843 г. Карл Маркс публикува на страниците на „Рейнски вестник" десетина остро полемични статии: Деба ти за свободата на печата и за обнародването на протоколите на съсловното събрание“, „Уводната статия" в бр. 179 на „Кьолнски вестник“, „Дебати по закона за кражбата на дърва“, „Философският манифест на историческата школа на правото“, „Проектозаконът за развода“, „Оправдание на мозелския ко респондент" и пр. Те са писани в един период, когато съзряват и се оформят социално-политическите и философските възгледи на младия Маркс, когато се осъществява преходът от идеализма към материализма и от революционния демократизъм към комунизма. Началото на тоя преход е тъкмо в споменатите статии от „Рейнски вестник", а неговият финал - в писмата и статиите на Маркс в първата и единствена книжка на издаденото в Париж от него и Арнолд Руге списание „Немско-френски годишници". Именно тук Карл Маркс стига до идеята, че е необходима безпощадна критика на всичко съществуващо". Предпочитаната форма, в която тази безпощадна Марксова социално-поли тическа и философска критика осъществява своето битие, става полемиката. Цялата му по-нататъшна публицистична дейност е осветена от блясъка на полемиката, от внезапните и и неотразими експлозии. C „Рейнски вестник" се оказва за младия доктор по философия в истинския смисъл на думата революционна школа. Тук той се сблъсква за първи път политическото лице на парливите проблеми на всекидневието, тук се изостря социалният му усет и от абстрактната критика той се насочва към критика на абстракциите. На младохегелианския абстрактен радикализъм тук той противопоставя реалния поглед към реалната действителност. Най-сетне, по страниците на вестника Маркс започва своя двубой със стоглавата хидра на цензурата. Всички негови статии са провокация срещу правоверния начин на мисле не, предизвикателство срещу казионните порядки, критика с политическа оцветеност. И именно тук Марксовият полемичен гений се разгръща с цялата си изключителна сила. По-късно в произведения като „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“, „Разкрития относно Кьолнския процес на комунистите", „Господин Фогт" ще видим в целия му блясък и ненадмината мощ зрелия полемист Маркс, но тъкмо в статиите от „Рейнски вестник" можем да откроим формите на неговия полемизъм в процеса на конкретното им зараждане избистряне.

Азърбайджанската съветска социалистическа република е далечна страна на брега на Кас пийско море, южно от Кавказките планини. Територия - почти колкото България, население около четири милиона. Бях в тая страна, в нейната столица Баку, прочута със своя нефт, през 1966 г. - на конгрес на азиатско-африканските писатели, като гост-наблюдател от страна на Сьюза на българските писатели. С влак от Москва до Казан, с параход по Волга до Астрахан (къ дето Волга се влива в Каспийско море) и след това - с друг, вече морски параход до Баку. На не говото пристанище ни срещна председателят на Съюза на азърбайджанските писатели, видният писател-белетрист Мирза Ибрахимов. Той като повечето съветски хора е атеист, но на конгреса изия своята молитвено-приветствена песен азърбайджанският мюфтия, с бяла брада и червена чалма. Гостите от Азия и Африка трябваше да знаят, въпреки че мнозина бяха дошли със своите предубеждения, че религията не е гонена, а е призната и свободна в съветската страна. И преди това познавах един съветски писател-азърбайджанец - Самед Вургун, - който по времето на описания конгрес беше вече покойник. Той дойде в България наскоро след Девети септември заедно със своя близък приятел Константин Симонов - и на литературното четене в София, в Клуба на културните дейци, не чете, а изпя по общия източен обичай няколко свои сти хотворения и прочутата песен „Богата нефтью страна родная". В Азърбайджан, наред с популярния руски език, говорят и азърбайджански език - от гру Пата на тюркските езици. Тя обхваща редица земи - от Турция и Азърбайджан, през някслко поволжски републики, до земите на съветска Южна Азия, чак до китайската граница. На един от тия езици са говорили и нашите прабългари. Отдавна, още в началото на средновековието, азърбайджанският народ е живял в близост с персийската и арабската култура. Иран в продължение на векове е бил пряк или косвен (чрез разните ханства и бейства) владетел на тая страна, нейните поети са писали малко на своя и повече на персийския език, под влиянието на големите персийски поети от далечното минало Фирдоуси, Омар Хаям, Саади и др. Самият Азърбайджан е създал през средновековието голе мите поети Низами и Физули. Още преди да отида в Азърбайджан, той ме беше заинтригувал, когато се ропех в биогра фията и творчеството на Пенчо Славейков, с неговия интерес към азърбайджанския пост Мирза Шафи. Мирза е арабска дума и означава учител, но не учителят в училището, а наставник на хората със своята мъдрост и знания.