непубликувано

Писмото, което публикуваме, притежание на д-р Любен Танчев от Пловдив, хвърля светлина върху отношението на Лора към Яворов. Изминали са шест години от тяхното запознаване (1906), Мина Тодорова отдавна е покойница и в началото на 1912 г. между Лора и Яворов е установена дружба. Но интересно е да отбележим, че няколко дни след като пише писмото до леля си в Пловдив, тя изпраща писмо на Яворов, пълно с отчаяние и песимизъм. Двете писма са крайно противоположни по настроение. Докато от първото лъха здрава увереност, че дружбата с поета ще завърши успешно, то във второто Лора го напада неоснователно, нарича го жесток и несправедлив. В писмата си до роднините обаче, тя решително заявява, че ще свърже съдбата си с Яворов, възхищава се от неговия характер. Тя бърза да го Въведе в роднинския кръг, поръчва на леля си да го приеме добре, да изпраща писмата си чрез него и пр. За потвърждение на това, че вярно го е опознала, тя го сравнява с баща си Петко Каравелов, покойник по това време, когото Лора много е уважавала и обичала. Известно е, че П. Каравелов полага големи грижи за образованието и възпитанието на децата си. И с право Лора пише, че той душата си давал за тях. Но колкото към баща си Лора е питаела нежни чувства на обич и признателност, толкова се е пазела от майка си. Тя без колебание заявява, че няма никакви намерения да я слуша, обвинява я, че еразбила младостта и, като насила я накарала да се омъжи за Дрянков. Този път Лора ерешила енергично да се бори за своето щастие. След смъртта на Лора (1913) майка й Екатерина Каравелова твърде много допринася за обвиненията срещу поста, за огорчението му, което го довежда до самоубийство на 16 октомври 1914 година.

Преди осем години имах възможността да интервюирам Павел Вежинов за немскоезичния читател на неговата проза. С известни съкращения и уточнения, авторизирани от него, интервюто беше публи кувано през 1980 г. в кн. 7. на сп. „Ваймарер Байтреге", водещо периодично издание по въпросите на ли тературознанието, естетиката и теорията на културата в ГДР. Тук предлагам пълния оригинален текст на интервюто, дадено ми от Вежинов в писмена форма на 25. ІХ. 1979 г. То съдържа редица основни виж дания и позиции на писателя, характерни за последния период на творчеството му, и е от несъмнен интерес за всеки негов почитател и изследовател. Вичев: Др. Вежинов, Вие принадлежите към ония видни представители на съвременната българска литература, чието творчество есравнително добре познато на читателя в ГДР. Това се отнася особено за произведенията Ви, посветени на Отечествената война и антифашистката борба, от които са преве дени на немски „Втора рота" (1957), „Далеч от бреговете" (1962) и „Звездите над нас" (1978), но и за такива произведения като „Произшествие на тихата улица" (1963) и „Краят на пътя (1964) които се числят към добрите образци на криминално-приключенска литература в България. Тази година в издателство, Нойес Лебен" в Берлин излезе и романът „Нощем с белите коне", една от найзначителните Ви творби на съвременна тема. Какво бихте казали за началото на Вашата писателска дей ност, която се отнася към периода преди 1944 г.? Кои фактори са изиграли важна роля при формирането Ви като млад автор и как преценявате днес първите си книги „Улица без паваж“ и „Дни и вечери"? Вежинов: Трябва да кажа преди всичко, че дълги години съм се занимавал с теория на личността, в нейния социологичен и психологичен аспект или в нейния най-обобщен аспект, който някои автори наричат антропология. Но колкото и да съм запознат с проблемите за създаване и изграждане на човеш ката личност, винаги ми е било крайно трудно да отговоря на този въпрос, който така често, бих казал традиционно, ми е бил задаван. Но ето фактите, пък вие сами се опитайте да си извадите заключение. Моят интерес към литературата е по-стар от всичко, което сега реално съществува в моето съзнание. Като се обърна назад към здрачеви ните на моето най-далечно минало, виждам себе си като момче, надвесено над книга. И нищо повече. Или нещо малко повече - момче, което не само чете, но интензивно преживява всеки прочетен ред. Научих седа чета на шест години, на осем вече бях прочел „Дон Кихот", както и първия роман на нашата класика - Под игото" на Ив. Вазов. Толкова много четях, че не се интересувах дори от училищните предмети, така че по бележки бях доста посредствен ученик. С чиста съвест мога да кажа, че светът на книгите беше за мен много по-реален от света, който ме заобикаляше. Истинския свят като че ли не забелязвах. Струва ми се, че това често се случва при момчета, чието въображение надвишава акцепторните им възможности.