нонфикшън

Всяка отделна епоха или културноисторическа формация интерпретира по свой начин съотношението между изкуство и действителност, разполагайки с различни модели за неговото социалноетично и естетическо тълкуване. В своето многообразие и поливалентност, давайки възможност за широки художествено-условни обобщения на реалността, литературата открай време е предизвиквала спорове и дискусии около съжителството на субективното и обективното начало в художествения процес. Динамиката на съвременния социокултурен контекст, стремителното развитие на научно-техническата революция, успехът на точните науки изправят словесното изкуство перед нови проблемни ситуации, свързани с цялостната промяна на отношението „литература - реалност“. Наред с установените категории „фикшън“, „нонфикшън“ все по-голям авторитет си извоюва новата „факшън“ - литература на факта. „Документалният взрив“, появил се като отзвук на информационния, изисква теоретическа преоценка на редица естетически, методологически и социалнопсихологически проблеми. Реален принос в поднасянето на нови естетически и социални проекции на т. нар. точна литература без амбицията за тяхното кардинално решение представлява излезлият неотдавна сборник „Факт и въображение“ под редакцията на Н. Манолова. В основата му са залегнали статиите от разговора „Литературата и изкуството на факта“, воден през 1986 и 1987 г. на страниците на списание „Пламък“. Широкото участие на литературоведи от СССР, Полша, Чехословакия, ГДР, както и на изтъкнати български литературни критици и теоретици, обуславя разнообразието от методи, подходи и хипотези при анализа на „литературата на факта“. Стремейки се пълноценно да разкрият причинно-следствените връзки, характеризиращи този жанр, повечето от авторите допълват чисто литературоведската проблематика на сборника с нови проучвания в областта на историята, социологията, народопсихологията и пр. Неслучайно, отбелязвайки необходимостта от придвижване границите на нашите естетически понятия и представи, Т. Жечев пише: „Ако трябва да се осмислят и разберат новите явления, трябва преди всичко да се напуснат редица канони на традиционната естетика, да се преразгледа от нов ъгъл и с нов опит наследството на миналото.“ С. Северняк, Е. Каранфилов, Т. Жечев, Ив. Попиванов, С. Зарева, Ал. Панов, В. Христов, Л. Кирова, Е. Константинова съчетават в статиите си критикоаналитичния подход с литературно-историческия, литературно-културологичния и сравнителнотипологичния. Условно в сборника могат да се обособят четири основни групи проблеми, определящи онтологичния статус на документалната литература. Изчерпателно изяснена и подкрепена с богат изворов материал е генеалогията на документалната белетристика. Корените, изворите и предпоставките на този психосоциален феномен се търсят още в древността. „Къде следва да отнесем Тукидид, Херодот, Тацит, Плутарх - към историците или към писателите?... те принадлежат както на науката, така и на литературата“ - дава риторичен отговор В. Христов, след което прави диахронен разрез на представите за фактологическа автентичност през вековете, претърпели същностни промени. Подкрепена със солидна логическа аргументация, изследвайки сложните психосоциални пластове на митотворчеството, Е. Константинова стига до още по-интересни изводи, обосновавайки връзката на митологията с документалистиката: „... колкото и абсурдно да изглежда, всъщност между митологическото съзнание и естетическото съзнание на писателя-документалист има нещо сходно по отношение на неосъзнатата (при мита) и осъзнатата (при документалния жанр) близост до фактологичната правда.“ Различното възприемане на факта и формите на неговото въздействие през вековете са оригинално интерпретирани от П. Анчев, поставящ тезата за превъплъщението на нелитературните форми, каквито са прабългарските каменни надписи, приписките, научните (исторически и етнографски) изследвания и писмата, в литературни паметници. Историзмът в литературознанието обаче предполага не само изучаване на литературния процес, но и изследване структурата на произведението в динамика, във функционалното изменение на неговите компоненти, един от които е литературният жанр. Споровете около жанровата характеристика на документалната литература повдигат въпроса за методите на художествената литература и литературата на факта, за отсъствието или наличието на диференциация между тях.