новият

Нашите драматически автори в редица свои произведения отразиха новия човек в обстановката на съвременния живот, на строителството на социализма. Нашата драматургия на съвременна тема съдържаше редица социално-психологически и социално-критически елементи. Основна нейна особеност беше отрицанието на тогавашната капиталистическа действителност, утвърждаването на новото, което идваше. Тези произведения очертаха стремителното развитие на социалистическия реализъм от началния период след Девети септември до наши дни.

„За нас, испанските писатели, има само един вид бягство - бягство в действител ността." Цитатът е заимствуван от книгата на младия испански романист Хуан Гойтисоло „Проблеми на романа". Въпреки че във формално отношение тази мисъл съдържа парадокс, едно обстойно разглеждане на съвременната испанска литература показва, че „бяг ството в действителността“ е нейна определяща насока. И понеже тази тенденция е найярко изразена в прозата: белетристика и драматургия, предмет на настоящата статия ще бъде новият испански роман. Испанският роман през последните десет години - това е достатъчно да уточни понятието нов. Що се отнася до „испански“, трябва още в самото начало да се отбележи, че никой не е в състояние чрез цензура и забрани да изключи от испанската литература писателите-емигранти, които творят в Париж, Мексико или на друго място. Те са испански писатели като всички останали, да не добавяме: може би повече от всички. Техните творби, издавани в чужбина на испански или други езици, формират заедно с онова, което се издава в Испания, облика на съвременната испанска литература.

За двайсетина години новият роман" престана да бъде нов, неудовлетворените от остарялата класика млади писатели, които го създадоха и го отстояваха с жар, отдавна прехвърлиха петдесетте и макар вече не така шумно, както някога, продължават да защищават естетическите позиции на младостта си. Прогласената революция в областта на романа - триумфиращият вече три столетия епически жанр - се оказа скоропреходна мода, която не успя да взриви здра во вкоренените традиции на класическия тип реалистичен психологически роман. Самоувере ните предположения на Ален Роб-Грийе, че един ден критиците ще цитират новия роман" от 50-те 60-те години като пример за ясна и разбираема проза, не се оправдаха. Нещо повече, традиционните упреци към „новия роман“, които самият Роб-Грийе систематизира с галска яснота и прецизност в статията си „Нов роман - нов човек“ (1961), се оказаха ония неопровержими причини, обрекли поредния литературен експеримент да си остане докрай в сферата на опита и търсенето. Не е завидна обаче ролята на ясновидец със задна дата, а прикритото злорадство би било форма на признание на самото литературно явление. Настоящата статия не е закъсняла сту дия върху „новия роман". Нейната цел е далеч по-скромна - да набележи основните черти в еволюцията на А. Роб-Грийе, една от ключовите фигури на разглежданото шумно, макар и ефимерно литературно явление. Но проследяването на тази еволюция е невъзможно вън от контекста на теоретическите постановки на писателя, изложени в многобройни статии и есета, събрани от него в твърде нашумялата на времето книга под знаменателното заглавие, За нов роман" (1963). Обстоятелствата изтъкнаха не друг, а тъкмо Ален Роб-Грийе като теоретик на „новия роман". Разбира се, това не епървият случай на писател - теоретик на дадено литературно направление. Най-близкият му по време предшественик е А. Брьотон, който през 20-те години съз 138 даде теоретическите основи на сюрреализма. Но най-съществената разлика между тях е може би в това, че докато Брьотон беше интересен теоретик и посредствен писател, за Роб-Грийе може да се каже обратното. Статиите му, събрани в книгата „За нов роман“, са безспорно интересна отправна точка към художествената практика на „новия роман“, но са лишени от гльбина и сериозна теоретическа аргументация.