няма

Четири години слушах лекциите на проф. Любомир Тенев във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ и нито веднъж не изпитах досада или безразличие. Това не е само мое мнение. Стотици студенти могат да потвърдят горната мисъл, без да вложат грам съмнение в нейната достоверност. Найчесто лекциите на проф. Тенев разчупваха рамките на академичната обстоятелственост и увли чаха аудиторията с пламенното изложение на подетия проблем, с артистичното поднасяне на образни примери, с непринуденото събеседване, което създаваше така необходимия контакт меж ду мастития професор и неговите ученици. Авторитетът на театралния критик Л. Тенев респектира не само студентите. Всеки отзив, статия или книга, излезли изпод перото му, ставаха поводи за оживени разговори, сверка на мненията и пристрастни изводи. Защото думите на Л. Тенев тежат не само със строгите и прецизни оценки на отделния театрален факт, но и притежават нюансите на радостта, грижата и желанието за помощ. Той активно живее с тревогите на българския теа тър, никога не застава в позата на коронован ментор, който има привилегията да сочи с пръст ида назидава с безапелационни присъди. Всичко това говори за съпричастното му отношение към трудните пътища на българското сценично изкуство, за неговото призвание да бъде винаги в първите редици на родното театрално дело. Впрочем за проф. Тенев могат да се кажат много красиви думи и да се изрекат редица възторзи (и това е правено не един път). Но като че ли е настъпил моментът (имам пред вид зрелостта на годините и натрупания богат професионален опит) да му се предостави възможността за осъществяването на една просторна авторова и човешка изповед, в която навярно ще заблестят нови и любопитни багри от неговия живот и твор чество.. - Другарю Тенев, Вие сте юрист по образование, а неотклонно служите на театралната муза. Бихте ли разказали за първоначалните подтици на тази ваша професионална ориентация - защо пренебрегнахте строгата Темида и се озовахте в храма на Мелпомена? И най-важното - това случайно ли стана или имаше някаква закономерност на желанията и амбициите? - Моите интереси към театъра датират много преди да се озова в Юридическия факултет. Още като гимназист бях един от основателите и редакторите на ученическото списание „Звън", където са печатали свои работи Б. Райнов, Ал. Геров, Бл. Димитрова и др. от това поколение. Тогава водех театралната критика и когато завърших гимназия, я преотстъпих" на Кръстьо Мирски. Така че интересите ми към театъра имат доста ранна дата - още като ученик в пети шести клас на Първа мъжка гимназия. После нещата около учебната дисциплина се затегнаха и ние нямахме право да се движим из града след 19 ч. Нали бяхме униформени. Ето че в момента си спомням моята прекрасна класна наставница Райна Попиванова. Тя ми беше дала специално разрешение, за да мога да посещавам вечерните представления, тъй като тогава театрите вди гаха завесите си в 20 ч. Когато впоследствие записах право в университета, аз спотайвах надеж дата, че ще ми се усмихне щастието да отида в чужбина, за да уча желаните от мен театрални науки. У нас такива специалности тогава нямаше.

Тогава тези начеващи поети се страхуваха да не се обезличат, да не изпаднат в робска зависимост от миналите завети. Не че отхвърляха старите авторитети, в тях ната поезия често се мяркаха имената на Байрон и Лорка, на Пушкин и Уитман, на Ботев, Маяковски и Вапцаров, но същевременно питаха себе си и другите: а ние „за какво сме родени“, и намираха, че е необходимо да спечелят „признателността на едно поколение". Преди всичко, може би не без известна младежка самоувереност, породена от чувството за собствено достойнство, те се страхуваха да не се поддадат на старото и утвърденото. Така или иначе, те се бореха за една по-нова концепция за поезията, разграничаваха се от миналото изкуство, защото считаха, че съвременният поет трябва да отразява новите тенденции в общественото развитие и преживяванията, които изпитва човек като господар на своите чувства. Убедени бяха, че прогресът в обществото пораж да и необходимостта от пълното обновление на всички морални и естетически ценности. Пред тях се откриваха свободни пътища за търсения и експерименти, необвързани с традиционни схеми. За стиховете на известни поети от близкото минало те съдеха с презрителна ирония, обявяваха ги за старомодни и за неотговарящи на съвременните духовни търсения.

Кирил Кадийски направи достояние на българския читател най-доброто от Верлен, Бодлер, Рембо. Предпочитанието към конкретен творец издава чрез неговия преводач духовното им родство, както и степента на интерес към спецификата на съответната национална култура. Това води и до себеразкрития, твърде любопитни и полезни при създаване на творческо-психологическа представа за поета Кирил Кадийски. Така например във втората си книга „Ездач на мраморни коне", 1983 г., (първата, „Небесни концерти," излиза през 1979 г.) Кадийски е поместил стихотворението „Монмартър". Това стихотворение, посветено на парижки художник, е много интересно. Първо то разкрива влечението към глъбините на екзистенциалната драма на личността, но и към философското и обяснение („Защо към огъня се все стремим - взира в себе си авторът, - щом пепел/макар невидима - остава и след нас?... (Неземното, то - уви! - изгаря, докосне ли се някой ден до нас..."). „Въпросът сам по себе си подсказва, че поетът е усетил преходността на биологическия живот и надмогнал жаж дата си за земно щастие. Но другото, което според мен е ключ към цялостното творчество на К. Кадийски, това е недвусмисленото издигане на такъв художествен принцип, който е алтернативен за всяко изкуство, което претендира да бъде истинско: „И ти видя - обръща се към художника от Монмартър поетът - не улички и авенюта, а И линиите на живота, любовта, ума. " ce Трябва да запомним това предизвикателно послание от К. Кадийски, защото то ще ни помогне да разкрием много от загадките на поетическата образност в неговото творчество, където се вплитат емоция, разум, философска вглъбеност, усещане за смърт, копнеж по космически висини, суров реализъм, ирония и сарказъм. И всичко това, изразено като призив в защита на честта на самото изкуство, и то днес, в неотложното сега, когато убиецът зад нас не стъпва по отекващите плочи“ - по думите на поета, и когато „красотата не е нито истина, ни истината - красота, а гибел". Духовният стоицизъм на твореца е най-добрата атестация за талант. И ако отново се върнем към стихотворението за художника от „Монмартър“, ще открием безуп речната формула, чрез която се постига тайната на творческата доблест:

За неговата седемдесетгодишнина - а тя беше през есента на 1980 г. - написах в списание «Проблеми на културата» статия, озаглавена «За духовните извори и единство на българската култура». В нея се опитвах да откроя някои от важните му идеи с отношение не просто към литературата или фолклора ни, а към по-цялостните характеристики и единство на самата българска култура. Естествено това бяха идеи, които и лично :за мене имаха ключово значение и които аз широко използувах в собствените си изследователски усилия от този период. Днес, когато мисля за по-важните уроци, които следва да извлечем от неговата личност и творчество, аз изпитвам настойчивото желание да повторя по някакъв начин старото си заглавие. При това то е дастатъчно явна перифраза на наименованието на неговата книга «При изворите на българската култура». А всички тези възможни вариации не просто подрt~ждат и обобщават определени културологически страни и смисъл в обширното творчество на Петър Динеков, които остават неизменно разтворени и засенчвани от литературоведческите, литературо-историческите, крJитическите, фолклориетичните или славистични занимания на учения. Всички тези възможни заглавни вариации по-скоро се стремят да отделят и подчертаят по-общите и принципни идеи на Динеков за българската култура и духовност. Струва ми се, че именно тяхното значение расте с времето; начините, по които той подсказва, насочва и сам предлага синтетични виждания за пътя и особеностите на историческите типове българска култура (кирило-методиевски, старобългарски, възрожденски, фолклорен ит. н.) навярно тепърва могат да бъдат използувани по-широко и пълноценно. В същото време разсъжденията му за характерното единство на същата тази култура, при всичките социално-исторически промени на българските общества, могат да се окажат важен ключ за идващите по-млади изследователи. Защото те ще напишат най-после историята на българската култура. Ще я напишат свободно и отговорно, без наслоенията на догми, табута или автоцензура. Когато наближаваше осемдесетгодишнината му, Петър Динеков, някак между другото и с усмивка, но достатъчно категорично забрани на приятели и познати да я отбелязват. Шегуваше се, че не иска да му се напомня колко е остарял.