Обетованата

Съвременната литературоведска евристика направи почти задължително началото на всеки текст да започва с речниковото или функционалното определяне на основните понятия и категории, с които си служи, и техния анализационен потенпиал. За антологичното в българската литература определящо се оказва мисленето му като явление, здраво вкоренено в пропуканата почва на литературната история. Само чрез добрата статично-описателна метода не е възможно да се обяснят нито появата му, нито смисълът му - остава обръщането ни "лице в лице" към самата литературна история и нейната логика, чрез която да се опитаме да го проумеем (или обратно - чрез вникване в неговата функционалност да до-проумяваме логиката на литературния процес). Дифузният характер на първите идеи за антологичното доведе до необходимостта от тяхното аналитично разслояване. Това разслояване се свързва с вътрешната хронология на антологичното като съпътстващо (и изразяващо) националната ни литература. То носи в себе си динамиката на литературното ни развитие от Освобождението до войните, което типологично се описва още в критическия дискурс от началото на века като движение от интуитивно писане към съзнателно творческо създаване. Ето защо е изключено да мислим за раждането на антологичното като спонтанен процес и е закономерно да потърсим неговите степени и варианти. Разграничаването на антологичното намерение ат антологичната ситуация и антологичната концепция е следствие от рационалната, а не от интуитивната природа на антологичното. В нашия историколитературен процес парадигмата на антологичното мислене се ражда в творчеството на Вазов, Яворов, П. Славейков, Д. Дебелянов и Д. Подвързачов, К. Христов.