Очерки

Сравнително-историческите изследвания имат вековно съществуване. Віевропейските страни те се утвърждават поразлеично време. Понятието сравнителен (comparatve) по отношение на литературата е въведгно в Англия през 1848 г. от Matthew Anold при превода на употребяваната от Ampers historie comparée. Във Франция от Villemain, който използува понятието по аналогия на Cuviers Anatomie comparée (1800) на litterature comparée (1829). Най-често приемат за начало на сравнителния метод XVIII в., ко гато Андреас установил отношението на Ру со към Ричардсон. В същност сравнителният метод се поя вява най-напред в езикознанието при създа ването на сравнителни речници. От XVI в. 1 Rene Wellek. Grundbegriffe der Literaturkritik. Stuttga rt-Berlin-Köln-Mainz, 1965 започва разпространението на речници на няколко езика. В 1537 г., след това в 1544 г. чешкият хуманист Сигизмунд Гелениус (Sigismundus Gelenius под друго название Hruby) издава в Базел сравнителен речник на 4 езика. Lexicon symphonum quo quatuor linguarum Europae familiarium, graecae scilicet, latinae, germanicae ac slovanicae concordia consonantiaque indicatur. Развитието на филологията в края на XVIII и началото на XIX в. създава предпоставки за неговото широко приложение както в езикознанието, така също и в литературознанието. Още Добровски застава на такава позиция и след него редица учени подемат същата насока. Показателен е фактът, че В. И. Григорович в магистерската си дисертация „Кратък преглед на славянските литератури" обръща внимание на сравнителното изучаване на славянските литератури. Несъмненият интерес към сравнителните изследвания се дължи на убеждението на уче ните за древността на народностите, за тях ното родство, особено на славянските, поради което чрез сравнението са издирвали сходството, за да потвърдят тезата за етническото родство на славяните и за тяхната самобитност. В този твърде ранен период на приложение на сравнителните изследвания предмет на науката са били не частни яв ления като взаимоотношенията на отделни автори, а общи, имаши международна взаи мозависимост. Научната актуалност на този метод ебила в издирването на закономерности, действуващи в исторически и между народен план. На това се дължи неговото предимство пред другите начини на изследване и научната му висота.

Авторът на шестте литературно-естетически очерка, включени в тази книга, е познат на нашия читател с две публикации в българския научен периодичен печат: „Новооткрит старогрузински надпис в Бачковската костница" (съвместно с Елка Бакалова в: Музеи и паметници на културата, 15, 1975, 3, 7-10) и „О староболгарско-грузин ских литературных связах" (Palacobulgarica, 1, 1977, 2, 63-73). За представянето му е достатъчно да споменем още статията „Вопросы изуче ния древнегрузинской литературно-эстетической мысли (V-ХVIII вв.)" (в: Русская и грузинская средневековые литературы. Л., 1979, 134-142), която има характер на свеобразен конспект по отношение на първите четири очерка от предста вяната книга. В първия от очерците - Образи и мисли", дал и името на сборника, се проследяват основните етапи в развитието на старогрузинската литературно-естетическа мисъл. Авторът излага основанията, които дават възможност учението за двете мъд рости (божествена и човешка) и за взаимоотноше нията между тях да бъде разглеждано като основополагащо за старогрузинското литературно-есте тическо мислене, след което се спира на някои от най-важните моменти в развитието на древната грузинска култура. Агиографските творби от нериода между V и XI в. му дават възможност да извлече специфични за епохата изказвания с тео ретичен характер (за същността на литературното произведение, за принципите на тематичен подбор, за функцията на литературата) и основните принципи за изграждане на човешките образи и на дей ствителността в старата грузинска литература. Съществуването на точна терминология по отношение на най-древната грузинска поезия, ясната жанрова класификация в химнографията, сборниците с музикални знаци и поставените теоретични въпроси за синкретизма между музика и слово свидетелстват според автора не само за нивото на поезията и музиката в древността на Грузия, а и за добре развита теоретична мисъл по въпросите на изкуството. Ученият се спира на отрицателното въздействие на теорията за „мъдрото мълчание и на монофизитството върху развитието на лите ратурата и живописта. Характеристиката на първия период от развитието на грузинската култура завършва с уточнението, че в средновековна Грузия естетиката няма самостоятелен характер и понятието естетическа мисъл се употребява условно по отношение на целия период. Наличието на немалко добре познати вече научни изследвания, посветени на проблемите на среднове ковната естетика и на средновековната философска мисъл изобщо, освобождава автора от необходи мостта да уточнява в обстойно изложение характера на естетическото в системата на средновековния художествен мироглед. Разгръщането на авторовата концепция за развитието на естетическата мисъл в средновековна Грузия в конкретните очерци дава най-точна представа за формите, в които естетическото се слива с проявите на средновек овния художествен живот. В търсенето на корените на старогрузинската литературно-естетическа мисъл авторът просле 140 дява платоновския поток в литературата на древна Грузия, изразяващ се не само в преводите на хри стиянизираните Платонови съчинения и апофтегматически сборници, но и в разработването на някои характерни за Платоновата философска система идеи - за любовта и душата, за катафати- ческо-апофатическото изображение. Естествено се налага изводът, че направлението, съпоставящо цялото развитие на старогрузинската култура, но изявило се като водещо в епохата на развития феодализъм (XI в.), е неоплатонизмът. Изложени са основанията, които дават право да се говори за „грузински неоплатонизъм" - усвояването на християнизирания неоплатонизъм (първият превод на „Ареопагитиките“ е извършен от Ефрем Сирин в края на XI в.), на езическия и ислямизирания неоплатонизъм (чрез преводи на персийски литературни съчинения).