оглед

В заключителната част на изследването си „Зараждане на поетичното произведение" Жан-Пол Вебер прави следната колкото самоуверена, толкова и знаменателна декларация: „В нашите тематични четения няма нищо, което да напомня за скованите обобщения на психоаналитиците или стилистиците, за техните Едипови комплекси, орални, анални и генитални стадии или пък за техните барокови, класически, романтически и т. н. стилове. "1 Самоуверена, защото, както ще видим по-долу, резултатите на Вебер малко се различават от фройдистките и защото с лека ръка се отхвърлят и положителните страни в концепциите на „стилистиците“. Знаменателна, защото един представител на най-новото буржоазно литерату рознание прави опит да скъса или поне декларира, че иска да скъса с двете най-характерно изявени направления в изкуствоведския и литературоведския неисторизъм през първата половина на нашия век. Стилистизмът на формалистите и „филолозите“ и психологизмът с всичките му ортодоксални и разколнически направления са двата полюса, между които се движат множеството нюанси на този неисторизъм. Това, което ги поляризира, е трансцендирането на художественото развитие извън волята и особеностите на творческата личност от стилистиците и пъл ното затваряне на детерминационните фактори на развитието в рамките на индивидуалното или „колективното подсъзнателно у психоаналити ците. А това, което ги свързва, е изолирането на художественото развитие от класово-икономическото и идейното развитие на обществото. В тази обстановка френският литературовед и психолог Жан-Пол Ве бер обяви, че се е домогнал до подход, който преодолява ограничеността и на стилистиците, и на психоаналитиците.

Необходимост за нашата литературна наука е съчетаването на социологическото, психологическото и естетико-философското начало в литературно-теоретическата проблематика, за да може да излезне тя от ролята на обикновен спътник на литературния процес и да заеме полагащото й се място на обобщаваща и насочваща сила. В този смисъл трябва да се осъдят рецидивите от публи цистиката и шаблона в литературно-теоретическата и критическа работа, да се изтъкне опасността от есеизма като научен подход и риска, с който са свързани съвременните формалистични и експериментаторски методи. Илюстрация на тези мисли, изказани от акад. Пантелей зарев в словото му пред Първия конгрес на българските писатели, е предложеният от него в кни гата му „Панорама на българската литература" теоретико-исторически модел на литературата ни отпреди Освобождението до Първата световна война. Чрез него той прави не само дълбоко обоснована характеристика на понятията национална съдба“ и „национален характер", както и на диалектическата им взаимовръзка и единство с литературата ни, но извежда и мисълта си за самобитността на историческото ни народностно битие и свързаната с него словесност. „Решаващото в нашето идейно битие - пише П. Зарев - не са били влиянията, сами по себе си силни и подбуждащи даже, а напорът на скритите сили, морални, психологически и социално-исторически. Зърното расте върху почвата си, черпи соковете си от нея, оставя плода си в нея. Такава е изначалната участ и на писателя. Закономерно народната ни съдба тежи върху него, даже и когато се начева откъсването от родовото, когато се зараждат вече контрастните на миналото явления и бушувашите сили на индивидуализма. Това тъкмо дава основанията и за една литературно-историческа логика, за една наци

Френският романтизъм оставя малко шедьоври в областта на драмата. В романтическите драми днешният читател и зрител открива преди всичко целия арсенал от крайности, клишета и автоматизми на фабулата, персонажите и стила - белег на вре мето, което ни отделя от момента на тяхното създаване. Но в контекста на историче ското развитие на жанра романтическата драма като явление далеч надхвърля художест вената стойност на отделните творби и дарбата на техните автори. За своите представители и привърженици романтизмът е синоним на революция. Френските романтици въпреки разнообразието и противоречивостта на техните общест вено-политически и естетически възгледи като цяло живеят със съзнанието за своята мисия. Революция на идеите е необходима там, където след период на застой е на лице воинствуваща ретроградност и затова във всеобщото обновление на теорията и идеологията, на съдържанието и формата на художественото произведение, център на борбата се явява драмата, където класицизмът е пуснал най-дълбоки корени. Не случайно възходът на романтизма във Франция започва от поезията и романа, но ут върждаването му е свързано с няколко театрални постановки. Повечето литературни манифести представляват предговори към драматични произведения, а Стендал избира за заглавие на своя прочут трактат антитезата Расин-Шекспир. Разбира се, революционността на романтическата драма не трябва да се възприе ма чрез външните прояви на тази борба. Новаторството в тематиката, стила и патоса, отхвърлянето на правилата са само външни белези на една по-дълбока промяна в схва щането за драмата въобще - промяна, предопределила развитието на жанра чак до наши дни. Без да се занимаваме обстойно с теорията на романтическата драма, а още по-малко с конкретни анализи, ще се опитаме да изясним прехода от класицизъм към романтизъм от гледна точка на жанра, преход, който по своята важност не отстъпва на този на границата между Средновековието и Ренесанса. Романтическата революция в дра мата е най-ясно изразена във Франция по няколко причини. Най-напред тук е люлката на класицистичната естетика, наложила се като господствуваща в Европа за близо два века. Подобно безпрецедентно по сила, продължителност и всеобхватност културно влияние създава стабилна традиция както в творчеството чрез система от принци пи и правила, така и във вкуса на читателската и зрителската публика. Това са фак тори, с които новата естетика неизбежно влиза в конфликт. Последният се радикали зира и от факта, че във Франция липсват междинни периоди, които да подготвят усло вията за по-безболезнен преход. За такъв отчасти могат да се смятат първите две де сетилетия на XIX век, когато на огромна почит е мелодрамата, но самата тя като дра матичен вид бива смятана за малоценна и от елита, който се придържа към староре жимните естетически ценности, и от самите и почитатели.

The very grounds of this article is the proper actualization and multiple definition of the term Central (Middle) Europe during the 1980s and the 1990s, in terms of its geopolitical and geographical cultural space. As an opposition to Germany’s political project Mitteleuropa, in the 1980s a new mid-European concept was launched, being a historical part of the ethnic and cultural diversity of the Austrian monarchy. The authors are intellectuals from Czechoslovakia, Poland and Hungary, all of them representing nations whose cultural identity has been manipulated and threatened by the communist totalitarian regime, and to whom the ex-Danube monarchy has been a “hinterland” for a rather long historical period. The main directions of Central Europe’s cultural and geographical definitions have been illustrated in the selected essay-writings of Milan Kundera, György Conrad, Vaclav Havel, Czeslaw Milosz. To all the four authors presented it is a “spiritual, cultural and mental phenomenon”. The motives are also pointed out, being an indispensable part of their central-Europeanism. Milan Kundera historically documented these in terms of the organized political struggle of the Hungarian, Czech, Slovak and Polish peoples against the communist dictatorship (1956, 1968, and 1980). We have also taken into consideration the discussions held in the West, concerning the new Central European project and their argumentative publicity in the 1989 anthology “In Search of Central Europe”. Since the works of the above-mentioned central European intellectuals do not pursue any academic goals, this article does not aim at discussing the proposition of cultural-geographic identification of Central Europe on behalf of the present criteria of objectivity and impartiality. What is more, this issue has been largely discussed by a number of authors in the anthology mentioned. From a comparative point of view, the analysis registers the common places and language-discourse interrelation of the essayistic texts, but pays particular attention to the connotative differences and their hypostases concerning the 207 modeling of the Central European cultural identity. In other words, the term Central Europe is considered in accordance with the various national reflections. On the one hand, the texts share the character of a collective project ebbed by the urge to demonstrate national compactness purified of all inherited national contradictions and cultural conflicts and even glorified as an ideal of the European future. On the other hand, regardless of the common “Central European attitudes” of the authors of the project, the national view point (together with all accompanying mythologemes of identity), generates discrepancies that question the historical reality of the cultural integrity and geographic localization of Central Europe.