Основи

Деловият план, препоръчан от Международното сдружение за изуча ване на европейския Юго-Изток, съдържа също сравнителни изследвания в областта на балканските литератури. Макар идеята за това да е твърде щастлива, струва ми се, обаче, че задачата ще бъде трудна за изследователите, ако се пренебрегнат известни предварителни мерки, необходими да се вземат, в бързината да се стигне до изводи, които очевидно биха били твърде приблизителни. Ще трябва, според мене, да се установи най-напред методологията в реда на издирванията с цел нищо да не бъде предоставено на случайността, като още от самото начало се отстрани евентуалността от изпадане в грешки, евентуалност, която би била, мисля, несъвместима с преследваната чрез този вид работа, цел. Излишно е да казваме, че всеки изследовател, който би се впуснал в подобна дейност, стои изправен пред огромни трудности. Защото може без преувеличение да се твърди, че литературите на балканските народи са съще ствували и са се развивали в затворен кръг, без явни отношения помежду им. Разликата в език, религия и култура е издигала често непреодолими прегради, които са възпрепятствували свободния обмен между интелигенцията" на етническите общности на Балканите. Империите, които са се редували през ековете, не са могли да претопят в едно единствено горнило разнородните елементи на тези народи, които, макар да са живели понякога под една и съща политическа власт, са се развивали по посока на собстве ната си съдба. Особено още от началото на XIX в. националното пробуждане, което бележи живота на всеки балкански народ и последвалите го борби, издълбаха дълбока пропаст между интелектуалците от този край на света; балканските литератури прочее се видяха твърде отдалечени едни от други, бих казал дори, в известни случаи ожесточено противоположни едни на други. Това обяснява защо елитът на балканските страни не се познаваше, и с редки изключения, никоя балканска страна не прояви интерес да опознае литературата на своя съсед. Трябва да прибавим също, че вни манието на всяка страна беше привлечено от блясъка на големите световни литератури, които служеха за образец на литераторите.

Съществува една видима дистанция в хронологията на българската детска поезия и българската проза за деца. Докато детската поезия започва още във вре мето на Възраждането, когато започва и детският периодичен печат (стихотворенията на П. Р. Славейков в неговото списание „Пчелица“), за проза за деца може да се говори едва половин век по-късно - във времето след войните, когато работата си като детски писатели започват Каралийчев и Елин Пелин, Ран Босилек и Стилиян Чилингиров. Закъснението на прозата е един литературно-исторически факт и когато срещу празнината на тези петдесет години от Славейковите детски песни“ до Каралийчев и Елин Пелин поставим имената на Вазов и Константин Величков, на Васил Попович и Цоню Калчев. Да се обясни това закъс нение не означава само да се приеме художествената вторичност на прозата, но да се покажат основните структури на националния нравствен идеал като възпитателен идеал, да се съпоставят доминиращото естетическо съзнание на епохата с детското съзнание, най-после - да се разгледа процесът на формирането на поетиката на детската проза. Необходими са, за да се направи в някаква степен успешно това, не само пълни литературно-исторически познания за развитието на националната детска проза, но преди тях общотеоретически трудове, в които са изведени общите закономерности в обособяването в рамките на един национален художествен процес на детската литература и специално на детската художествена проза. Вече стана дума, че историята на детската ни литература е почти девствена земя и сто години след началото й, а теоретическите изследвания върху детската литература като дял на националната литература са изключително редки и за съжаление в редкостта си - много често за нас и недостъпни. На детската литература се е гледало ту като на учебно-помощна литература, ту като на специфична, но напълно подвластна на развитието на националната литература област. Но без да се изключва значението нито на едната, нито на втората характеристика, трябва да приемем, че те никога досега не са дали една плодотворна база за всестранното изследване на еволюцията й. Възникнала в приоритета на възпитателната си функция, детската литература (и проза, и поезия) е преди всичко осъзнаване на реалността на националния нравствен идеал. В нашата култура това е един почти толкова изоставен въпрос, колкото и историята на самата детска литература. Взаимосвързани и взаимообусловени, тези два проблема като скачените съдове обясняват и нивото на развитостта си. Ето защо написването на една история на детската литература у нас сега е непосилна за дача за нормалните възможности. Но да се диференцират и определят въз основа на най-общите белези на националния нравствен идеал етапите и посоките в 23 еволюцията на прозата например е работа наложителна, макар и изпълнена с рискове.

Книгата на акад. Е. Георгиев „Основи на славистиката и българистиката" има репрезентативен характер за дългогодишната му дей ност на литературовед-славист. В нея са синтезирани литературно-историческите области и методологическите проблеми, на които известният наш учен е посветил немалко усилия и трудове. Между другото, именно защото тази книга не изненадва като пробле матика, тя доказва едно основно качество на нейния автор - постоянството и настойчивостта, с които той защищава своите възгле ди. Тази проява на характер в научноизследователската му дейност се съчетава с винаги свеж интерес към развитието на научната мисъл у нас и в чужбина и с респект към фактите. Голяма част от своята книга Е. Георгиев посвещава на съвременното състояние на славистиката - така, както то е отразено в проблематиката и докладите на международните славистични конгреси - всичко пет на брой (разделът „По магистралата на проблемите"). Страниците, в които той взема отношение към проведените славистични конгреси (в които сам е взел участие), съдържат полемични нотки и са може би най-интересните от целия труд. Е. Георгиев коментира онези въ проси, разгледани на славистичните конгреси, които в една или друга степен имат отноше ние към изследователските му интереси: за сравнителното изучаване на славянските литератури, за отношението между славянските и западноевропейските литератури, за основ ните литературни направления в славянските Литератури и за тяхната периодизация, за мястото и ролята на старобългарската пис меност и литература в славянския литературен развой и пр. Именно със създаването на славянската писменост и литература на славянски език авторът свързва началото на славистиката, защото смята, че основните етапи в развитието на литературната славистика водят към основните течения и направле ния на литературната история" (с. 44). Периодизационната схема на славистиката, която Е. Георгиев предлага, в действителност повтаря защищаваната от него периодиза ция на славянските литератури: 1. Стара епоха - IX-XIV в. 2. Епоха на хуманизъм и реформация — XIV-XVI в. 3. Епоха 158 на барок - XVI-XVII в. 4. Епоха на просвещение - XVIII в. 5. Епоха на романтизъм - първата половина на XIX в. 6. Епоха на реализъм и позитивизъм - втората половина на XIX в. 7. Епоха на империализъм - от края на XIX в. до Октомврийската социалистическа революция. 8. Епоха на разпадане на капиталистическото общество и на установяване на социалистическото - от Октомврийската социалистическа революция до края на Втората световна война. 9. Епоха на победа на социализма - от края на Втората световна вой на до днес (с. 209-210).

Книгата на проф. д-р Боян Ничев „Основи ва сравнителното литературознание" е написана с професионализъм и ерудиция, които я правят едно от най-ярките явления в българската лите ратуроведска мисъл от последните години. Авторът очертава предмета, целите и задачите на сравнителното литературознание със завидно познаване на неговото съвременно състояние, насоки, постижения и уязвими места, с опита и съзнанието на дългогодишен изследовател в тази област. Нова дума в традицията на бъл гарската научна компаративистика след реди цата трудове на покойния академик Е. Георгиев. Книгата на Б. Ничев приносно се влива в методо логическите търсения и постижения на марксическото сравнително литературознание от последните две десетилетия. Най-отличителна черта на съвременното сравнително литерату рознание (след неговия позитивистичен период, представен от френската школа в лицето на Ван Тигем и последователите му) е опитът да се създаде методологическа платформа за система тизация на връзките и сходствата, с помощта на която да се откроят закономерностите на лите ратурния процес. Известната методологическа криза на компаративистиката през 50-те години дойде в резултат на нейната изолираност от Литературната теория и история, което я пре върна едва ли не в наука за издирване на влия ния и зависимости на едно явление от друго, респективно на една литература от друга. Атаките срещу механичното отделяне на били тературните връзки (littérature comparée) от общите тенденции и закономерности (litte rature génér ale) бяха съпроводени с концептуално преразглеждане на предмета и задачите на сравнителното литературознание, на неговия понятиен апарат, за да се намери мястото му сред различните клонове на литературознанието и хуманитаристиката. Този процес има своите прогнози и резултати у представителите на Марксическата и немарксическата (западноевропейска и американска) компаративна мисъл.