Отгласи

„Септемврийска поезия" - така Георги Бакалов най-напред, а след това Иван Мешеков и други нарекоха стиховете и разказите на Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Асен Разцветников, появили се в „Нов път" като пръв поетичен отглас на величавите и страшни септемврийски дни. След време към „септемврийските" творци литературните критици започнаха да прибавят Гео Милев и другите поети от „Пламък“, Крум Кюлявков и останалите сътрудници на Звънар", Антон Страшимиров и начеващите поети и писатели от „Ведрина“.... Вече повече от четири десетилетия Септември е постоянна и нестарееща тема в нашата поезия и проза, а септемврийската литература - като нов, естетиче ски обособен момент в литературното развитие - една от важните проблеми на литературната история и критика. За най-ярък и характерен, истински „септемврийски“ етап се взема (него именно и съвременниците са нарекли „септемврийски") периодът от 1923 г., непосредствено след въстанието до априлския атентат 1925 г. Като се изхожда обаче от самия конкретен исторически момент, от приблизително еднаквото осветление на септемврийската тематика, от сходните или еднакви естетически позиции и художествени задачи на септемврийските творци, би могло да се прибавят към този характерен етап и една-две години по-късно - след април ския атентат докъм 1927 г. - с дейността на Страшимиров във „Ведрина".

Въздействието на Октомврийската социалистическа революция и на съ ветската художествена литература не предполага само разпространение на идеи, превеждане и четене на книги. Това е може би чисто външната страна на тоя сложен и дълбоко противоречив процес. Но и като „външна страна" тя също има своето място и значение. Не по-малко важно е обаче да се видят идейно-естетическите промени, които настъпват в творческото развитие на отделни наши писатели и в литературата като цяло след Октомври. Нов аспект в това отношение представлява начинът, по който се откликва у нас на първите октомврийски събития. Защото новото изкуство, новото произве дение означава преди всичко откриване на нова форма, от една страна, а, от друга - отказ от „старите“ правила с цел да се изявят новите. И не само това. Никога новото не се ражда изведнъж, обратно - дълго се натрупват ония елементи, от които то ще „кристализира“. Новото наследява и същевре менно издига на по-високо стъпало онова, което е подготвило неговата поява.

Тук няма да говорим за традиционните българо-руски връзки - проблем, който отдавна интересува не само българското, но и съветското литературознание. В случая става въпрос за присъствието на една българска тема в творчеството на редица руски писатели от XIX в. в секретните доклади на дипломати и др. Изследването на тоя въпрос открива възможност да се осветли един момент от собственото развитие на руската литература, да се определи оня относителен дял на въздействие, което тя търпи от обществено-историческата действителност на друга страна, частно - от Априлското въстание. Когато се говори за оценката на Априлското въстание като важно събитие не само в историята на българския народ, но и в решаването на тъй наречения Восточен вопрос в Югоизточна Европа през 1876-1877 г., трябва да се каже, че тази оценка е висока. Още известният наш историк и виден деец на българо-руската дружба проф. Марин Дринов, проследявайки ролята и значението на Иван С. Аксаков за формирането на Българското опълчение, изтъква, че Заветните български надежди в дяда Ивана" започват да се изпълняват едва „когато през пролетта на 1876 година се вдигна българското въстание..." И по-надолу уточнява: След въстанието 61 „войната за освобождението на България беше решена... Много показателно е, че между периодичните партийни издания, които оценяват високо Априлското въстание, се оказва Лениновата „Искра". През 1901 г. вестникът обнародва статията „България", чийто автор е българинът Н. Радивоев, член на берлинската група „Искра", както установява съветският историк А. Шнитман. В същност в статията са коментирани събития, станали у нас по случай 25-годишнината от Априлското въстание. Н. Радивоев открито бичува българската буржоазия, княз Фердинанд, министрите му, които напразно се опитват да превърнат юбилея в царски празник: C „Присъствието на княза и на другите представители на официалната власт в Панагюрище - това свещено място на бившата революционна борба - придаде нежелан характер на тър жеството: патриотични речи, военни паради, княжески тостове, банкети - ето какво се разигра тук в деня на юбилея. Затова пък в останалите градове на България юбилеят се отпразнува дължимата искреност и тържественост и имаше чисто народен характер." Не е пропуснато да се посочат кои са истинските наследници и продължители на делото на априлци. „Българската интелигенция - напомня авторът, - носителка на съвременни соц. -дем. идеали, приемаше на всякъде живо участие в празнуването и използуваше удобния случай да буди съзнанието на работническата класа. Възкресявайки в своите речи пред народа картините на няко гашната героична борба и образите на революционерите-борци за политическа свобода, тя подчертаваше съвременното икономическо робство на работническата класа и зовеше народа да се възползува от добитата политическа свобода за завоюване на икономическа свобода.