Относно

Българските научни и културни работници, а особено българските писатели, като се включват във всенародното чествуване 90- годишнината на най-великия човек на нашето време Владимир Илич Ленин, с основание се спират преди всичко на онова ново, което творческият гений на Ленин внесе във всички области на науката, културата, изкуството, възпитанието, политиката, строителството и пр. Един от въпросите, който винаги дълбоко е вълнувал нашите културни работници и писатели, е въпросът за партийността на литературата и на изкуството изобщо. Той се включва почти във всички научни и общоидеологически сесии, съвещания и конференции, които стават и тепърва има да стават у нас във връзка с 90-годишнината на В. И. Ленин, а Съюзът на българските писатели устрои и специална научна сесия, посветена на въпроса за партийността на литературата и на изкуството изобщо. Въпросът не слиза от страниците и на съответните списания, вестници и други периодични и непериодични издания.

В редакцията се получи писмо от др. Пеньо Русев, в което се казва: Позволявам си да обърна внимание на следното: 1. Като разглежда разказа „Андрешко", на стр. 51 (кн. 5, 1960 на сп. „Литературна мисъл") М. Драгостинова пише, че в моята книга „Творчеството на Елин елин до Балканската война" се проявявала една методология, която търси да обвър же тясно образа с някакъв действителен прототип"; че според мене стихийният бунтар Андрешко е член на Земеделския съюз" и че проучвайки и наблюдавайки живота и дейността на тази организация, Елин Пелин е открил своя герой именно в нейните редове". Като ми натрапва и приписва всичко това, М. Драгостинова заключава: „Та кова автоматическо прилагане на историческите факти ще ни доведе до един напълно емпиричен подстъп към литературните явления“. В моята книга няма приписваните ми от М. Драгостинова изказвания. Обрат но, в нея аз пиша: въпросът дали Андрешко принадлежи към земеделците или со циалистите трябва да бъде отнесен в кръга на гаданията" (стр. 114-115). Нещо повече - аз твърдя, че „не е от значение" дали ще отнесемАндрешко към земеделците или социалистите от онова време.

Естетическата преценка е функция на естетическото съзнание. Ето защо въпросът за нейните изме рения и нейната валидност е основен проблем на естетиката. Очевидно е, че емпиричните различия в човешкия вкус, които обуславят нашата естетическа оценка, не могат да бъдат приети безрезервно, но и не допускат да бъдат - по силата на някакъв несъмнено валиден идеал на вкуса - сведени до разликата Между лошия, варварски, и добрия, изтънчен вкус. Философската естетика като самостоятелна философска дисциплина е произлязла по-скоро от въ проса, дали естетическата преценка е способна на априорна достоверност, издигаща я над емпиричната произволност на вкусовите различия. Така в третата от своите критики Кант предприел критика на кри тиката, която обещавала да определи валидното за всяка естетическа критика. Противно на всички опити да се признае на cognitio sensitiva като предшественик на cognitio rationale известна познавателна стойност Кантовата постановка за априорната преценка на вкуса, както е известно, напълно изоставя постановката, според която изказът, че нещо е красиво, вниква донякъде в същността на обекта. Този изказ засягал според Кант всъщност единствено отношението на обекта към нашата познавателна способност изобщо и доказвал, че обектът правел възможна по един произволен начин играта между способността за въображение и разсъдъка, Тази трансцендентална легитимация на вкусовата оценка е по еднакъв начин валидна за природнокрасивото и за художествено-красивото, а същинската и метафизична поанта проличава спрямо природно-красивото, доколкото то само по себе си тъй се нагажда към свободната естетическа наслада, т.е. към играта на нашите познавателни способности, щото тук се съдържа указание за свръхсетивното предназначение на човека в целостта на природата. Също и учението за гения, чрез което Кант дефинира художествено-красивото, остава в метафизичния хоризонт на разбирането за природата, дарила своя избраник с природната способност да изобразява красивото.

Несъмнено драматургията на Ибсен крие загадка, и то не само една. Преди всич ко какво кара хората от края на ХХ в. да пълнят залите при постановки на негови пиеси, да търсят контакт с този мълчалив и странен норвежец. Същият този, който и в края на миналия век предизвиква истински шок в Европа, мъчително прощаваща се с минали културни епохи и в напрегнато очакване на необещаващото нищо хубаво ново време; в Европа, разтърсвана от противоречия, търсения и лутания; в континента на кръстопът между два века. Промените тотално настъпват във всич ки сфери на живота - бързо, властно и категорично. Те не дават възможност на „малкия човек“, както и на „доброто буржоазно семейство" да се опомни от сътре сенията, които изживяват. Човекът постепенно губи себе си, средният европеец губи чувството си за ориентир в мощните идейни течения, които завладяват света. Остава само чувството, че губи себе си. На власт са нищожествата, цари бездуховност и търгашество; това е времето на големия компромис със себе си, когато всичко се превръща в стока. Навсякъде господствува духовно мъртвило на ръба на двата века - романтичния" ХІХ и „модерния" ХХ, — когато цивили зацията се възправя срещу човека, срещу неговата личност и така се поражда пробле мът за индивида, за неговата стойност и ролята му в обществото. Променят се изцяло възгледите и ценностната система. Няма и следа от ренесансовия антропоцентризъм; формулировката „човекът е мярка за всички неща се изменя в „човекът е средство". Оттук и появата на бездушието. То се корени в бесния стремеж към трупане на материалното. Тогава се създава и култът към преуспялата личност, моралните критерии за добро и зло губят своя смисъл. Според новите представи преуспяващият е добър, а неуспяващият - лош. Именно така се ражда духовният вакуум. Ибсен го установява, концентрира мисълта си в него и се стреми да измъкне човека оттам. Големият драматург се бори за самоосъзнаване на човешката личност и издига идея та за максимализма като реакция на компромисите, наложени от системата, която деформира индивида. Обществото не позволява, то забранява изявяването на лич ността с възможности, които остават неин потенциал, или ги насочва към сфера, в която човешкото се погубва. Срещу нищожеството на средата, която го заобикаля, и ограниченията на обществото се възправя Ибсен - самотникът, несрещнал никъде разбиране, объркан от безкрупулността и дребнавостта на хората, от които очаква много; човекът, в чиято драматургия се срещат две епохи и който е голямата загадка за съвременниците си. Въпреки хулите му се кланят като на бог и въпре ки това той последователно ги отбягва - може би смята, че не са го открили такъв, какъвто е. Предпочита да е колкото може по-далеч от литературните котерии. Той е „извън тази тъй наречена република на книжовността, която всъщност не е нищо друго освен панаир на лъжци и търгаши“ (Унамуно).

Всяка дейност, изследваща литературното явление като обект на науката, в действителност се стреми да изложи определени способи с оглед да изгради своето разсъждение върху текстовата материя. Голямата трудност, породена от желанието „прочитът“ да се превърне в „теория“, е несъмнено основният проблем в „литературната наука“ и показва ясно, че нейният произход произтича от необходимостта всяка „означаваща“ практика да се обвърже с херменевтична дейност. „Ние продължаваме да бъдем теолози“, призна напълно откровено Ролан Барт. Това означава, че текстът и коментарът са неразривно свързани не по силата на някакво съучастничество между текстовата продукция и педагогическата институция (упрек, отправян от повърхностната критика), а по-скоро поради естеството (в случая словесно) на текста, което определя специфично семантичното му проявление, т. е. нееднозначния му характер. Доколкото нееднозначността е условие за семантичност, последната изисква да бъде разтълкувана. В това изискване се заражда конфликтът, раздиращ днес коментаторската дейност, която пък е разделена между чисто херменевтичната си функция (гузната си съвест) и стремежа си към хармония с наложилата се научна практика (своята добронамереност). Подбудите за този конфликт са чисто идеологически.