Парашкева

В един разговор Дора Габе беше споде -лила, че мисълта да напише книга за баба Парашкева я занимава повече от две десетилетия. През това време биографичният материал от срещите и разговорите с близките на героинята ене само събран и проучен, но и вътрешно усвоен, превърнат е в част от художническия свят на поетесата. Тя заживява до такава степен с образа на баба Парашкева, че идва един момент, в който вече не може да не напише книгата си, самият творчески акт се е превърнал в потребност. Да се напише романизована биография за майката на Димитров очевидно не е лека задача. Трудностите, с които е свързана подобна творческа задача, могат да имат най-различен характер и произход. От една страна, трябва да се познават биографичните факти, а, от друга, да се търсят художествените измерения на образа. С Парашкева се запознаваме, когато тя едва тринадесетгодишна бяга от турската потеря заедно с родителите си. Това е завръзката: после постепенно научаваме главните съ бития от нейния живот - слугуването у кмета, сватбата с Димитър, раждането на първото дете Георги, преместването в Со- фия. Едно след друго обикновените делнични събития попълват семейната летопис. Раждат се децата, тръгват на училище, започват работа, борбата ги поглъща. И повестта за майка Парашкева постепенно разширява своя обхват, включва все нови и нови лица, -събития, случки, преживявания, докато се превърне в истинска повест за цялото семейство. Писателката се е доверила на тре петите на майчиното сърце, неговите им- пулси разплитат нишката на сладкодумния и разказ. Доверила се е, за да ни разкрие с една изумителна простота духовната връзка между майката и сина, а ведно с това и съкровените източници на добродетелите, които е възпитала в децата си. Затова, преди Парашкева още да е станала майка на героя от Лайпциг, в книгата тя е вече обаятелна майка, типична българка и една необикновена жена. С истинско вдъхновение Дора Габе прониква в света на героинята 186 си, съвършеното владеене на фактическия и биографичен материал и осигурява въз можността свободно да моделира образа, позволява и да се насочи към главното. Може би писателката най-точно е форму лирала своето чувство към нея, когато описва протестното събрание в парижката зала Ваграм. Майка Парашкева с мъка си пробива път сред народа, изпълнил залата до краен предел. Подкрепена от двете си дъщери, тя се приближава най-сетне до първите редици. Тогава чува името си с името на своя син. „Всички станаха на крака. Погледите бяха отправени към катедрата, където застана малка крехка стара женица в дълга надиплена черна пола, стегната черна блуза и тънка черна кърпа около главата. Ярките прожектори осветиха бледното лице, а от ворените широко сини очи грееха с особена светлина. Кога са виждали тия хора такава майка, такава мадона! Нямаше я в музеите, по картините на големите майстори на Ре несанса. Залата беше занемяла." В тази сцена е постигнат върховният смисъл на обобщението - българските мадони не са му зейни експонати, защото те са потребни на народа, потребни са на добрите хора от цял свят, потребни им са техните синове и дъщери, за да има кой да ги защищава от фашистите. Такава е именно майка Парашкева в тази кратка романизована биогра фия, адресирана при това за юноши. Писателката е уловила главното в нейния образ и затова го запечатва още в заглавието - майка Парашкева. Да, това не е само майката на Димитров, в нейния образ са изкристализирали изконните черти на бъл гарската майка. Дълбоката майчинска при вързаност е пътят, по който тя стига до правдата на децата си. В представите си тя вижда Георги защитник на бедните, на оне правданите, на истината и това едостатъчно, за да стане неговата истина нейна. С верен художнически усет писателката подчертава тази линия в повествованието, защото съ знателно или не в края на книгата ние установяваме, че ведно с майка Парашкева вну шителен и обаятелен се изправя и образът на нейния син, на Георги Димитров.