Пародията

Диалектическото взаимодействие между пародията и иронията понякога само приема иронично-пародиен характер. Възможно е един вид ирония да се пародира с друг, както и пародията да се иронизира. Докато Бенжамин Франклин е дописвал и публикувал последните притчи от „Алманах на простака", неизвестен пародист вече е осмивал техния буржоазно-прагматичен дух. Докато Т. Ман вижда в пародията универсално средство за съвременна интерпре тация на архаичен сюжет, швейцарският литературовед В. Мушг иронизира големия писател, че за него пародията е хитрост, с чиято помощ той прикрива неумението си да говори с езика на поета". При класическото и реалистическото изкуство иронията и пародията под лежат на разграничаване, а при употреба се диференцират съобразно с художест вения замисъл. В съвременната ситуация това става все по-трудно, а в редица случаи невъзможно: иронията и пародията не само преливат една в друга, но дотолкова рефлектират в модерното естетическо съзнание, че влияят върху цялостната му нагласа. Тъкмо последният аспект представлява интерес за на шето изследване: как пародията от художествена форма се превръща в същно стен белег на модернизма, а самопародирането се лансира като единствен начин за оцеляване на изкуството. Пародията е повторно възвръщане към остарели, унаследени или преодолени исторически и естетически форми, за да се провери още веднъж техният смисъл, да се разграничат представите за тях в миналото инастоящето чрез преакцентирането им и накрая - да се символизира многозначността на връзката „приемственост - опозиция“ между поколения и епохи. Още Ницше и Киркегор прозряха тенденцията към комизъм, присъща на тях ното време, а Т. Ман обобщи, че при късните епохи културата и пародията са вече твърде сродни понятия". Ф. Дюренмат отбелязва в „Театрални проблеми", че във века на атомната бомба само комедията може да изрази трагизма на нашата епоха“, а в пиесата „Физици“ демонстрира нейната абсурдност. Дю ренмат има също пред вид, че в наше време все още върху историята влияят диктаторите, които стават по-зловещи пред вид огромната власт, с която разполагат. И все пак диктаторите в известен смисъл са безсилни, понеже зависят от сляпо функциониращия апарат". Модерният художник се интересува не толкова от тяхната индивидуалност, колкото от начина, по който работи апаратът". Т

Аристотел в глава втора на своята стара близо две хилядолетия и половина „Поетика" споменава мимоходом името на някой си Хегемон от Тасос, „първият автор на пародии“, който посредством мимезис представял героите си като по-лоши", отколкото били в действителност. Томас Ман в наше време в едни свои бележки върху романа си „Избраникът", добили небивала популярност заради афористич ната фраза, че „културата и пародията са вече твърде сродни понятия", сякаш обя ви хегемонията в изкуството на онова, което и преди Аристотел древните схващали само като придружаващо, съпътствуващо, вървящо паро", т. е. покрай изкуството. Волфганг Карер, който няма и вероятно никога няма да има известността на своя съотечественик, но е автор на една - засега най-систематичната - книга за пародията, „Parodie. Travestie. Pastiche", още в увода казва: „По-голямата част от всичко, писано за пароднята, е възникнало след 1945 г.