Патос

Много се е спорило за ролята и значението на художествената литература, пък и изобщо на изкуството. В рязко противоречие с основното и главно направление на българската литература, реалистичното, не малко критици и литературни теоретици в миналото се стремяха да откъснат писателите от живота на народа, да ги отвлекат встрани от главните задачи на народното ни развитие. Напразни усилия! Животът е толкова силен, че дори на страниците на списанията, които в най-драстична форма провеждаха тия теории, Мисъл и Златорог, най-талантливите им сътрудници долавяха и изобразяваха верни жизнени образи - неведнъж в противоречие със свои идеологически и полити чески позиции. Характерен е случаят с Кървава песен от Пенчо Славейков: в центъра на поемата той слага Младен като изразител на идеите на самия писател (наред с това, че тоя герой е изразител на едно крило в национално-революционното движение) - с колебливо приемане на въстанието и със силен примес на късни индивидуалистични възгледи, изкуствено включени в оная епоха. И все пак не Младен се налага на съзнанието на читателите, а Войводата (Бенковски), Въпреки че в много случаи епредставен в поемата в неблагоприятна светлина. Още по-ярко изпъкват пред нас образи като Бойчо Огнянов в Романа на Вазов Под игото и редица героични образи в Епопея на забравените: техният политически патос е висок, тъй като е плод на дълбоките и искрени убеждения на писателя, израс нал обществено в борбата за национално освобождение. Дълго време Възрожденско-революционните герои бяха в центъра на литературните произведения на най-добрите ни писатели; по тоя начин тия писатели изтъкваха заветите на Възраждането, за да ги противопоставят на цялата буржоазна действителност, която се създаваше в страната ни с всичките си отрицателни страни. Но и когато българският критически реализъм, следвайки своите позитивни изобличителни задачи, трябваше да изкара на преден план байганьовци и Вазовите гороломовци, както и редицата отрицателни герои в творчеството на Влайков, Михайловски, Елин Пелин, Стаматов, Стефан Костов, Йовков, Светослав Минков и други, винаги в техните произведения се чувствуваше, присъствуваше положителният герой. Понякога - както у Яворов - това беше самият писател, чиято гневна фигура се изправя над изобличителните страници.

Не само на специалистите у нас е известно, че българската тема в чуждите и особено в славянските литератури не престава да привлича вниманието на наши литературни историци и критици от един век насам. Вече може да се наброят доста авторски имена и сериозни студии, които хвърлят светлина върху този дял от българското литературознание. И все пак едва в обемистия изследователски труд на Емил Георгиев „Български образи в славянските литератури" (изд. нана „Наука и из куство", 1969, 392 стр.) ние виждаме действи телните мащаби на този проблем с неговата неотслабващо пулсираща жизнена актуалност. Впрочем не случайно книгата е и написана на такъв приповдигнат, емоционално-публи цистичен стил. От всяка нейна страница наред с патоса на литературния историк ни облъхват вълнуващи чувства на славянска и бъл гарска патриотична гордост, извиращи от Паисиевско-вазовското романтично съзна ние - че и ний сме дали нещо на светът.

Както Милена Цанева от Вазовите художествени шедьоври, „Кочо“ или „Защитата И повечето на Перущица“ оставя впечатлението за пълна непретенциозност в композиционно отношение. Поетът разказва и излива чувствата си естествено и спонтанно, без каквато и да е външна преднамереност на естетическите съображения и норми. Данните за творческата история на „Епопея на забравените“, фактът, че нейните първи пет стихотворения - „Левски“, „Бенковски“, „Кочо“, „Братя Жекови" „Каблешков" - са написани само за три дни, потвърждават това впечатление за подчертана спонтанност на поетическия изблик. Но спонтанност на творче ския процес и отказ от външноорганизиращи формални схеми още не означава липса на художествена организация. И тъкмо в това е в същност и силата на Вазов като художник - в тази спонтанна естественост, с която той съумява да превърне и най-непретенциозно водения разказ или непосреден лирически изблик в единен и цялостен художествен организъм. Зад неовладяната на пръв поглед лирическа стихия на „Епопеята“ се крие в повечето случаи една в същност твърде стройна в своите вътрешни взаимоотношения художествена структура. Колкото и мощно разлюлени да са тук вълните на лирическия патос, те се дви жат по една вътрешнообоснована логика на чувствуването и виждането, която обединява и съподчинява отделните части и детайли и създава монолитността на художественото цяло. Тази вътрешна художествена организираност овладява лирическата стихия и във външно несъразмерно обособените части на патетичната поема за подвига на Кочо Чистеменски с нейния характерен за „Епопеята" спонтанно леещ се стих, прекъсван сякаш само за да си поеме най-после дъх поетът. Още самото начало на „Кочо“ е твърде характерно за цикъла. В един широко разгърнат, синтезиран или само загатнат вид в повечето случаи авторът на „Епопея на забравените започва с едно придвижване от широкия и обзорен към конкретния и по-крупен план. План, в който, разбира се, „гледната точка" е най-често не толкова буквално зрителна, колкото обществено-историческа. И това придвижване, както впрочем почти всички преходи в „Епопеята", става внезапно и рязко, отграничавайки обикновено твърде ясно една въвеждаща част със специфични „уводни“ функции. 1 Твърде интересни в това отношение са публикуваните в кн. 2 на,, Литературна мисъл"(1977) наблюдения на Радосвет Коларов върху „неподозирано монолитната художествена конструк ция" на Вазовата ода за Паисий. 80 При „Кочо“ тази широко обзорна уводна част, която ни въвежда в основните смислови, емоционални и композиционно-стилови особености на поемата, е твърде ясно обособена и пределно синтетична в своите широки обобщения. Дотолкова, че от поетическия и синтаксис изчезват всякакви глаголи. Четири възклицателни стиха, четири антитези-формули ни въвеждат в характера на изобразяваното време, за да отсенят смисъла и значението на перущенския бой на широкия исторически фон на Априлската епопея. Реторично приповдигнатият им характер ни подготвя емоционално към един лирически разказ в тона на възпяване и възторг. Но, от друга страна, още първият стих „провокира“ вниманието ни с необичайната външнопротиворечива оценка на възпяваното историческо движение:

Не са много поетите, които с такава нежност и интимна простота разкриват своето отношение към партията, така вътрешно съпричастни са към нейния извисен образ - като упование, като вяра и символ. Още когато се появяват неговите изповеди, те правят впечатление с оригиналната си звучност, с широкото обществено въздействие. Те носят и младежка поривност и чистота, и зряло комунистическо виждане и отношение към проблемите на живота епохата. В едно време, когато „въздух не достигаше“, Христо Радевски създаде блестяща политическа лирика, сгрята от всеотдайно чувство и съкровеност. В лирическия глас на поета се долавят метални нотки, перото му смело реагира на вътрешнополитическите събития и на международната обстановка, той изковава стоманената лира на пролетарскореволюционната поезия заедно с новото поколение творци, наследници на Смирненски и революционните завети на Ботев. Затова, когато човек разговаря с Радевски, неусетно навлиза в суровата атмосфера на 30-те и 40-те години, връща се към славните борби на партийната литература и нейното огнено слово. От нашите срещи в неговия дом на бул. „Руски“ разбирам колко дълбоко поетът е свър зан с утвърждаването на пролетарскореволюционната литература, с какво умение анализира факти и събития и с каква непримиримост и гражданска откровеност воюва срещу всичко, което е свързано с отрицателни прояви в нашия съвременен живот. Сатиричните нотки на неговата гражданска поезия са се запазили все така живи, остри, убедителни. Гласът му е по младежки бодър, силен, жестовете му са отривисти, енергични, сякаш Христо Радевски не е на седемдесет и пет години. Така трудно е да приемем тази възраст за негова. Респектира и това, че той живо се интересува от проблемите на нашето съвременно 43 литературно развитие, вълнува се от новото в него, безпокоят го слабите и безлични произ ведения. Възпитан и израсъл в години на борба и революционна преданост, поетът ме впечатлява със своя граждански темперамент, с гордата си осанка и с това „Привет!" накрая на всеки раз говор, след изказаните благопожелания.