патриотизъм

Има нещо странно в традициите на нашия народ - по-скоро в тяхната съдба. Занемарявани или издигани на въоръжение; тълкувани във вакуума на безвремието аполитичността или пък използувани като острие в политическите борби, те винаги напомнят за себе си, когато социалните вихри улегнат и простите хора от народа копнеят за устойчивите им ценностни линии - ясни и вдъхновяващи личността към морални подвизи, трайни и внушаващи на поколенията вечността на патриотичните чувства... Тях всеки ги дърпа към себе си - така, както се дърпа чергата, да топли човека в студените зимни дни на бездуховността. Без тях всеки се чувствува самотен, една играчка в космополитичните вихрушки - особено опасни, особено силни в нашата епоха на индустриалните общества, на стандартизацията отчуждението на човека от първичните начала на природата си. В това число - и на отчуждението от Природата... за И През трите десетилетия на сражение на прогресивните сили с монархофашистката диктатура (20-те, 30-те и 40-те години - кулминацията, съпротивата, чиито звезди ще греят вечно и ще придават нови измерения, нови нюанси на нашия национален харак- тер) въпросите на националната самобитност, на трайността на традициите, на веч ността на българщината са обект на домогване предимно от реакционните сили. Тия десетилетия са обект на изображение в „Обикновени хора" на Георги Караславов - роман-епопея, чиято пластика може да бъде оценявана по различен начин, но, струва ми се, че всички са единодушни в едно: в силната, подчертана, пронизана от дискусионен дух интелектуалност, която личи в цялото изложение и разкрива пред нас полемиката на трите десетилетия по основния въпрос; накъде да кривне националната съдба на България, кои са истинските, автентичните, действащите патриоти, как милеят за родината и простите хора от народа, как искат да ги направят щастливи - а страната да избавят веднъж завинаги от национални катаклизми, т. е. от катастрофи... че за Тогава, когато реакционерите бутафорно се кълнат в името на традициите и националната самобитност и внушават на лековерните, че... всички сме българи, всички сме равни пред обстоятелствата, че класовата борба е измислена от жадни власт честолюбци, че барикадата е плод на болни въображения, че социалното неравенство, мизерията, имотната психология и т. н. нямат нищо общо с „изконността " националния ни характер и със закономерностите на народопсихологията (т. когато водят политическа борба, използвайки за реакционните си цели изконни" ценности, за които твърдят, че нямат нищо общо нито с политиката, нито с класовата борба), именно тогава се получава нещо странно и парадоксално. Но само на пръв погСамо на поглед... на лед. пръв e., Чорбаджийската спекулация с народопсихологията, представянето на българското село в патриархално-идилична светлина като вечна, неизменна, неподвластна на ерозията на времето (т. е. на социално-класовите сблъсъци и противоречия) величина - всичко това категорично застава на другата страна на барикадата.