Павлов

Известното украинско списание „Все світ" в първия си брой на тази година публикува статия за големите заслуги на академик Тодор Павлов в областта на марксистко-ленинската естетика. В статията се изтъква, че името на българския учен е добре известно на украинския читател, който не един път е срещал неговите филосфоски и литературно-естетически статии на руски език. Статията е написана по повод похвалната инициатива на Държавното издателство за художествена литература в Киев, което за първи път издава на украински език отделен обемист сборник с литературно-критически и естетически студии под общо заглавие „Питання теорії та исторії літерутури" (Проблеми на литературната теория и история).

Името на Тодор Павлов е органически свързано с формирането и развитието на българската марксическа философска, теоретико-естестическа, литературноисторическа и критическа мисъл. С огромното си и разнообразно дело той прокарва дълбоки бразди в тези сложни области на човешката интелектуална дейност, бележи нов етап в творческото използуване на марксистко-ленинското учение в различните области на човешкото знание. В продължение на повече от шест десетилетия той изпълнява мисията на голяма творческа личност, обгърнала със всеобхватния си поглед много проблеми, разкрила нови хоризонти, тласкала към нови дирения умовете и сърцата на поколенията.

Стара истина е, че където майстори са зидали - за новаците е трудно. Ала въпреки всичко за сериозния изследовател на литературната история винаги ще се открие неизследван терен. В това ни убеждава и литературният дебют на Любомир Павлов. Неговото научно дирене се свързва с тема колкото актуална, толкова и експлоатирана от теоре141 тико-критическата мисъл. Това е сравнително нова, но твърде невралгична област в науката, където са пробвали своите пера много наши, съветски и чуждестранни учени. Това обстоятелство само до известна степен улеснява, но в повечето случаи затруднява всеки, който е решил да направи самостоятелен научен принос, да внесе своя интерпретация или новопривлечен доказателствен материал. Опитът на Любомир Павлов има своята безспорна научна стойност, защото авторът открива своя тема - за положителния герой в съветската и в нашата пролетарска литература, - защищава я с по-нов научен материал, като достига до точни обобщения и изводи. Неговите „Встъпителни думи“, както и „Вместо заключение" носят повече или помалко ординерен характер. Те по-скоро въ веждат в темата или окрупнено сумират резултатите от научните наблюдения. В заключителната глава Павлов ни сродява с духовните пориви на световната естетическа мисъл, с цялостния, макар и противоречив литературен процес. Посочва ни поляризиращия принос на съветската художествена мисъл за прогресивната консолидация на писателските сили. От по-общ характер е и глава първа: „Нов етап на българо-руските литературни връзки", където уедрените линии на обобщение по-малко се докосват до аналитични или синтетични детайли в научното дирене. Фрагментарните истини се осланят на основополагащите теоретични принципи на марксист ко-ленинската естетика. Затова авторът е по-лаконичен, неизчерпателен и декларативен в своите постановки.

Едва ли трябва да се доказва, че делото на големия мислител и творец се нуждае от големи или поне от достатъчно сведущи интерпретатори. На дълголетната и многостранна теоретическа, критическа и обществена дейност на акад. Тодор Павлов вече са посветени у нас и в чужбина множество компетентни статии, очерци, сборници, дисертации, а също и отделни книги. Намират се обаче и такива писания, в които добрите намерения се оказват недостатъчни да компенсират повърхностното и елементарно излагане на дълбоката и сложна тема. Толкова по-голямо е задоволството на взискателния читател да се запознае с новоизлязлата книга на проф. Георги Димов: „Тодор Павлов и проблемите на литературната теория, история и критика". С това обстойно изследване, предшествувано от редица студии и статии, Георги Димов се утвърждава като един от най-добрите познавачи на литературно-есте тическите изяви на Тодор Павлов. Нека отбележа веднага, че Георги Димов не изпада нито в наивна апология, нито в лицемерно-снизходително признаване, прикри ващо стремежа да се омаловажи едно значително културно дело. Чужд на конюнктурни съображения, той говори убедено и открито както за онова у Тодор Павлов, което заслу жава безусловно признание и дори възхи щение, така и за онова, което е според него исторически преходно, спорно или недовършено. Отначало авторът на монографията представя героичната личност на изтъкнатия фи- лософ и общественик. Още тук и в цялото понататъшно изложение той разкрива диалек тиката на една индивидуална познавателна, творческа, политическа и организационна активност, определяна и стимулирана от социалните борби и духовните потребности на Трудовите маси, от завоеванията на световната и националната марксистка и друга прогресивна мисъл,от универсалното дарование и от неизтребимото човеколюбие на един революционер от ленински тип. „Наистина има нещо симптоматично - отбелязва Г. Димов, - че именно България - една от малкото стра138 ни, където марксизмът пусна корени твърде рано не само в обществено-политическия живот, но и в литературно-теоретическото мисле не, даде и такъв проникновен философ-марксист като Тодор Павлов, един от първите, който отрано осъзнава и осъществява ленинския етап в развитието на гносеологията, на естетиката, свързал завинаги името си с ленинската теория на отражението - станала за него изходно начало и върховен критерий при изучаване и обясняване на многообраз ните страни и области на духовно-интелектуалната дейност“ (с. 40). Георги Димов не еостанал при хроноло гията на биографичните факти и на литературните и научните прояви, той не цитира с педантична безстрастност възгледите на име нития учен и критик, нито пък претворява" тези възгледи, изменяйки ги до неузнавае мост. Той е успял не само да привлече за анализ почти всичко значително от „продук цията" на Тодор Павлов, но и да го осмис ли, а след това да го изложи едновременно в неговата цялост и пъстрота, в неговата вът решна свързаност и непрестанно развитие. След като е очертал в първата глава размаха и проникновението на голямата творческа личност в областта на философията, педагогиката, историята и редица други науки, в областта на публицистиката и на борче ската и съзидателна народополезна дейност, Георги Димов разкрива пътя на Тодор Павлов към по-цялостно изследване на теоретикоестетическите проблеми на художественото творчество. Във втората глава на своя труд той се спира на философските диалектикоматериалистически предпоставки за толкова плодотворните теоретико-естетически занимания на Тодор Павлов и показва как тези занимания го довеждат до непоклатимото убеждение, че „само върху основата на ле нинската теория на отражението може да се построи една действително научна естетика, взета и като теория, и като история на изку ството.

Има много талантливи творци, но личности изключителни, характери силни, целеустре мени, многостранни и единни, непоколебими в своя жизнен и творчески път, са малко. Те съба рят всички прегради заради голямата идея, на която са се посветили, догонват далечни хоризонти, проникват в битието и небитието, осмислят видимото и извличат от него философски обобщения, утвърждават ценното и хубавото, просмукват от епохата най-главните тенденции и ги претворяват в единна стройна система, която става философски, идейно-художествен кате хизис за поколенията. Такива творчески фигури крият до последните си часове една сила и ед но обаяние, което кара дори противниците им да ги уважават. Те са родени да трасират пътища, да предричат бъдещето, да се борят и умират за своята правда. Те създават школи и свои после дователи, решават най-мъчните формули в науката и литературата. И ония, които са се опитвали да се изпречват в пътя им, да ги събарят, са отстъпвали победени, без да могат да създадат нещо свое и стават най-често глашатаи на чуждопоклонство и еклектизъм. Така лесно не се придобива ерудиция, мъдрост, самобитност. Трябва да им е дадена дарбата, трябва да е обогатена тя с най-великите идеи на времето, трябва силна воля, остър, проницателен ум, развълнувано сърце и много-много още качества, за да израсне един творец над ръста на другите и да се утвърди като направляваща личност в творческия път на нацията. Такава изключителна личност, с която нашият народ се гордее пред целия свят, беше Тодор Павлов. За него в една своя реч пред културните дейци др. Тодор Живков каза, че е колос в нашата литература. Тази оценка беше изградена в продължение на десетилетия и нашият първи секретар образно и точно изрази общото партийно и всенародно мнение. Животът и делото на Тодор Павлов са свързани в едно неразривно цяло, което представлява история на партийните борби, на партийната философия и литература през две епохи - преди освобождението от фашизма и капитализма и след освобождението на Девети септември, епохата на социализма. Тодор Павлов воюваше по всички направления, от неговия изключително наблюдателен поглед не можеше нищо да убегне. За неговото необхватно дело пишат философите не само от нашите социалистически страни. Неговото име еизвестно по целия свят като изтъкнат идеолог и философ. С неговите трудове се занимават и отрицателите му от капиталистическия философски фронт. Богатото му разнообразно творчество е един изключителен национален капи тал. И мисля, че не е пресилено, ако кажа, че той е проява на нашия национален гений, вселен в една неповторима личност. Нека това не прозвучи пресилено като укор към някои по-млади, които на времето не видяха дълбоките корени и необозримите разклонения на един великан. Ние не сме вдигали изкуствен шум около името му. То самото се е вкоренявало в нашата лите ратурна общественост, бурите не можаха да го прекършат и отскубнат от душата на народа, напротив, в борбата то се подмладяваше и възвисяваше и привличаше погледите на всички учени, философи, писатели, художници, артисти, музиканти, докато стана бащинско крило на млади и стари. Аз нямам намерение да говоря за философа Тодор Павлов, но ще разкажа Някои спомени за него като наш другар, писател и критик,

Проучването на аналогичните черти в идейно-художествената повествователна на гласа, скрити зад различни обществено-политически факти и исторически събития, персонажи-родственици, сходни мотиви и сю жети, с цел да се изяснят общите закономерности в развитието на социалистическите литератури, е една от важните задачи на съв ременното марксистко литературознание. Един от естествените пътища за нейното разрешаване есъпоставително-контрастивният анализ на съотношението идеологическо съдържа 157 ние - художествена специфика", при който отчитането на националните особености ста ва чрез типологизиране на идейно-художестве ното единство на социалистическия роман. Изследването на неговата художествена струк тура във взаимозависимостта и с историческия процес и философското мислене дава възмож ност за доказване на тезата за многомоделността на литературите от социалистическите страни, която се основава на различните национални художествени традиции

Неотдавна се появи учебникът „История на чешката литература", част първа, дело на Иван Павлов и Величко Тодоров. За първи път у нас излиза самостоятелна история на отделна славянска литература (досега са изследвани някои периоди на руската литература, добре известни са бъл гарските общи трудове по история на славянските литератури). В учебника е представено оформя нето и развитието на чешката литература в пе риода от нейното възникване до края на Първата световна война. Огромният по обем материал е групиран в три основни раздела. Всеки от тях всестранно и изчерпателно изгражда сложната, многостранна картина на чешката литература в отделни етапи от нейния развой. В това изобилие от писатели, творби, теми, проблеми, характери двамата автори са успели да синтезират и характе ризират най-важните същностни черти на чешката литература. В учебника се откриват мнения и постановки, свидетелствуващи за съществуване то на национални исторически школи. По този начин Ив. Павлов и В. Тодоров се стремят да се до ближат до научната истина в трудовете на чешки, словашки и български учени. Текстът на учебника •изграден върху основата на марксисткото лите ратурознание. Първият раздел от „История на чешката ли тература" е посветен на старата чешка литерату ра. Материалът е подреден според утвърдената чешка литературна периодизация за този период. Състоянието на литературата по чешките земи е представено в тясна връзка с техния общественоисторически развой. Всъщност навсякъде в учеб ника е потърсена обусловеността на литературата от обществено-историческия развой на чешката държава. В първия раздел са проследени промени те в художественото изобразяване на действител ността, развитието на жанровете, оформянето на чешката литература като самобитно явление. „Старата чешка литература" разкрива състояние то на литературния живот по чешките земи в пе риода от втората половина на IX век до средата на XVIII век. За да се разбере същността на зараждането на чешката литература, е нужно да се знаят значението и тенденциите на обществено-полити ческата история на Велика Моравия и Чешкото кралство. Централно място в раздела с отделено на Моравската мисия на Кирил и Методий, чиито етапи са очертани според паралели със славянския свят, с нашата история и литература, както и с кул турно-историческото европейско развитие. Така се обясняват, допълват някои типологични кон такти, близки отношения между отделните литератури. Разказвайки подробно за Моравската ми сия, Ив. Павлов и В. Тодоров определят и основ ните насоки на кирило-методиевската традиция в чешката литература. Те засягат спорния въпрос, предизвикал различни научни хипотези, за културно-историческата приемственост между Велика Моравия и чешките земи. Разглеждат симбиозата между славянската и латинската писменост, първите чешки писменни паметници (Киевски листи, Пражки глаголически фрагменти), появата на пър вия чешки авторизиран текст -Чешката хроника на Козма. Двамата автори проследяват създа ването на народностните чешки постични традиции през XII и XII век, подлагат на сравнителен анализ чешкия вариант на Александрията и т. нар. Далимилова хроника, с който доказват новите творчески възможности на чешката литература. Проследяват и развитието на чешкия театър и сатира през XIII и XIV в., спират се върху пробле мите на театралния диалог и др. Съществено мяс то те отделят на разцвета на културата и литературата, настъпил по времето на Карл IV. Изясня ват същността на хуситството и хуситската лите ратура, дейността и значението на Ян Амос Коменски, както и барока в чешката литература и театър.

В дискусия върху страниците на сп. „Пламък" през 1981-1982 г. бе казано, че когато се говори за грешките и недъзите в литературния живот по време на култа към личността, те трябва да се свързват и с името на Тодор Павлов, който не само подобно на другите носеше тези недьзи, но и със своя авторитет и със своята дейност съдействуваше повече от другите за тяхното провеждане". Пак в „Пламък" бе заявено, че „Тодор Павлов, както вярно забелязва Г. Марков, не е бил в състояние да прояви естетико-критически вкус към съвременните му писатели и критици. Един пример: нему принадлежи заключителното слово в обявената през 1953 г. от в. „Литературен фронт" дискусия за критиката, но той сесе задоволява само да отбележи, че дискусията не се е оказала на висота и била фактически безплодна... Павлов обаче не се намесва да покаже верния път за излизане от кризата. "2 Мълвата носи отдавна какво ли не по адрес на Тодор Павлов, но подобни обвинения към него се появяват за пръв път „черно на бяло". Пишещият тези редове не крие, че се смята ученик на Тодор Павлов, ала държи да подчертае, че никога не е бил негов сляп апологет, не се е отнасял безкритично към схващанията му - който има желание и не пести труда си, може да установи това в публикациите ни. Не можем обаче да не отбележим, че в цитираните твърдения има нещо... некрасиво. Некрасиво е да се обвинява Тодор Павлов за грешки и недостатъци, пък били те и действителни, без да се спомене, че става дума за един „гигант на културния фронт". Впрочем Иван Цветков справедливо пише: „Г. Марков не е намерил нито тона, нито дистанцията, когато прави своята категорична преценка за Тодор Павлов. Как може той да лишава нашия философ от критически и естетически усет, след като този усет се е изявил силно и убедително в книги и статии за Пушкин, Горки, Маяковски, Христо Ботев, Вазов, Яворов и за пролетарските поети от 30-те години... Павлов е фигура от голям мащаб. "3 Но още по-лошо е, че твърденията на Марков и Мицов изобщо са неверни! Не можем да не вдигнем глас на протест срещу този опит да се припише на Тодор Павлов главната вина и отговорност за деформациите в литературния ни живот. Повъзрастните помнят, че в годините на култа към личността Тодор Павлов нямаше никаква власт в областта на литературата и изкуството, не участвуваше в дейността на творческите съюзи и не пишеше критика за съвременни художествени изяви. От 1944 до 1964 г. той не е публикувал рецензии за нови литературни творби.

Излезе от печат втора част на учебника „Исто рия на чешката литература". Тя е дело на Христина Балабанова, Иван Павлов и Величко Тодоров. Материальт е групиран в два основни дяла, които проследяват развитието на чешката литература от края на Първата световна война до наши дни. Във встъпителната статия авторите се спират върху пътищата за проникването на чешката литература У нас, като посочват интересни моменти от взаимоотношенията между двете славянски литератури. Както и при написването на първия том, и тук авторите задълбочено са проучили научните тру дове, посветени на проблемите на чешката литература, проявили са аналитично и оценъчно отношение и са структурирали учебника много ори гинално. Хр. Балабанова разглежда развитието на чешката литература в периода между двете световни войни в няколко тематични подраздела. Краят на Пър вата световна война създава за Чехословакия условия за самостоятелен политически и културен живот. Октомврийкага революция, борбата за на ционална независимост, активизирането на работническата класа обуславят характера на културното развитие в Чехия, както и в други европейски страни. Хр. Балабанова запознава читателя с програмата на художествения съюз „Деветсил“, станал център в развитието на чешката литерату ра и изкуство през 20-те години. Революционният сборник на съюза, излязъл през 1922 г., поставя началото на новото разбиране за характера и функциите на пролетарското изкуство, което покъсно се доразвива в програмата на „поетизма". Освен това поезията на 20-те години филтрира модерните направления, изработва и налага опре делени изобразителни похвати, стреми се към колек тивни художествени решения и естетически концеп ции" - изтъква авторката и анализира в този аспект стиховете на Ст. К. Нойман, Й. Хора, И. Волкер. Хр. Балабанова разкрива и същността на пое тизма като водещо направление в литературата и културата, като нов етап в пролетарското изку ство. Тя подчертава и връзката на чешкото революционно изкуство с европейските леви авангардни течения. Спира се върху статии на К. Тайге и стихове на В. Незвал - творците, оформили програмата на поетизма, — върху проявите на поетизма в живописта, киното и театъра в Чехия. В подраздела се анализират стихове на В. Незвал, Я. Сайферт и К. Бибъл. Хр. Балабанова представя и развитието на чеш ката проза през 20-те години, в която силно е застъпена военна тема. Тя показва приноса на Вл. Ванчура и К. Конрад за модернизирането на чешката проза в разглеждания период, анализира произведения на М. Майерова, И. Олбрахт, с които се ражда чешкият социалистически роман, свързан с програмата на пролетарското изкуство. Чрез произведенията на Вл. Ванчура, Я. Хашек, Я. Кратохвил авторката показва особеностите при реализирането на темите за войната. Самостоятелно се разглежда мястото на Карел Чапек в контекста на междувоенната литература.

Днес, във времето на революционното преустройство на целия социалистически живот, изключително важни за нас са уроците от миналото. Чуват се нихилистични гласове да отречем отведнъж всичко, съграждано през годините, и да търсим нови ценности, нови идеали. Не са малко и радетелите за идеализация на изминатия път. Те се страхуват от аналитичното посочване на грешките и недостатъците, защото искат зад отдавна изгубили привлекателността си лозунги да прикрият личната си вина за стореното. Но несъмнено най-важното в периоди на градивно строителство да не се нарушава нито за миг връзката между минало, настояще и бъдеще, да не се спекулира с историческите факти. Затова и наложителна задача на днешния ден е да преосмислим обективно делото на нашите предшественици, на онези, които вложиха в борбата за социализъм всичко, на което бяха способни, и не опетниха ръцете си с недостойни слова и постъпки. e Во Един от тези „рицари" на социалистическото обновление е академик Тодор Пав лов - философ, естетик и общественик, с непреходно място в историята на българската философия и култура. Апологетичният тон не ще е уместен, ако се опитаме точно да установим мястото му в националния живот. Но и всички опити да се омаловажат научните му приноси едва ли биха ни били от полза. Затова в навечерието на стогодишнината от рождението му е време да поставим нещата на истинските им места; не да пеем дитирамби или да викаме „разпни го", а с нов поглед да осмислим фактите от един богат идеен свят, където - както при всяко човешко начинание - ще срещнем и върхове, и падения.TOME Несъмнено е обаянието на личността му - всички, които са имали възможността да общуват с него, са запазили спомена за естествеността и емоционалността му, за неговия буден и противопоставящ се на догмите ум, за феноменалната му памет, за остроумието и честността му. В предговора към автобиографичната си книга „Смях" (книгоиздателство „Георги Бакалов", Варна, 1977) Тодор Павлов пише: „Убедих се, че смехът може да чисти всякакви лекета, да плющи по гърбовете на подлеци, да неутрализира смъртоносни отрови, да озонира замърсени атмосфери, да крепи духа, да го вдъхновява, да го подмладява. Тази изконно българска житейска философия ученият е успял да запази въпреки сериозните премеждия, които му е поднасяла съдбата. Отраснал в духовно извисено, възрожденско семейство, преминал през школата на народното учителство, Павлов се нарежда в легията на онези марксисти романтици, които мечтаеха да направят света по-добър и по-справедлив. Жестоките изпитания на борбата ще приземят романтизма, но здраво ще калят вярата му. Комунистът ще премине през преизподнята на занданите, а от 1932 до 1936 г. в Москва ще бъде активен свидетел на един от най-сложните и противоречиви периоди в новата история на Русия. За негова чест в България се завръща не закостенял сталинист, а комунист интелигент, който живее с реалните проблеми на страната си, и заедно със съратниците до дъно ще изпие горчивата чаша на лагерите и репресиите.

Тодор Павлов изживява младостта си в бурно и шеметно време на войни и по круси, на войнишко въстание, на народни вълнения, на масови стачки и митинги, на кипяща партийна дейност, на героичен подем през септември 1923, на фашистка контрареволюция и незапомнен класов терор на българи над българи след въстанието, на всенароден гняв от кланетата и жажда за реванш през 1924 и на второ трагично поражение на партията през 1925 г. Това е време на действието, това е революционна практическа школа, която дава огромен житейски, педагогически, революционно-организационен, журналистически и политически опит, която възпитава чувствата, изостря интелекта и дава полет на въображението на талантливия философ и литератор Тодор Павлов. Още когато отхвърля капитулантското решение на ЦК на партията за „неутралитет" на 9 юни 1923 г. и се изказва за незабавно въоръжено действие срещу превратаджиите, професионалният революционер, главен редактор на централния комсомолски орган в. „Младеж", Тодор Павлов показва, че в главното, в политическото си мислене, в политическата стратегия и тактика вече е ленинец. Той показва това и на нелегалната Витошка конференция на БКП през пролетта на 1924 г., където се обявява както против десните ликвидатори на партията, така и против левичарството, в защита на септемврийската линия на оглавявания от Георги Димитров и Васил Коларов Централен комитет. Показва го и през 1925 г., когато, бидейки вече член на нелегалния ЦК и на неговото Изпълнително бюро, осъжда авантюризма на военния партиен център и обявява против подготвяния атентат в църквата „Света Неделя".