периодичен

Димитър и Константин Миладинови, като учители, книжовници и обществени дейци, са първите поборници за съхраняване и укрепване на националното самосъзнание на населението от Македония, застрашено по време на турското владичество от асимилаторската настъпателност на фанариотите. Елинизаторската политика на гръцката патриаршия кара Д. Миладинов още през 1852 г., когато сам води училищното обучение на гръцки, да се обърне разтревожено до Александър Екзарх: „Шестте осмини почти на Македония, които се населяват от едноязични българи - му пише той - всички се учат на елинско писмо и от елините се наричат елини, освен на северните словене, които напредват на словенски (език)", 1 Затова след Кримската война, когато движе нието за политическото и духовното освобождение на българския народ навлиза в своя решителен етап, Миладинов става един от пионерите на националната пробуда на Македония. Като учител с активното съдействие на по-малкия си брат Константин, Райко Жинзифов и други свои ученици и последователи той пръв повежда борбата за въвеждането на низвергнатия от фанариотите български език в училището и църк вата, а с изключителната си активност против денационализаторските попълзновения на патриаршията се налага като всепризнат деец на българското възраждане. Ето защо, когато през януарските дни на 1862 г. от Цариград се понася вестта за мъче ническата смърт на двамата братя, тя обезпокоява сънародниците им от всички къ тове на България, а редица славянски периодични издания, оценявайки стойността на огромното им дело, популяризират широко техните имена. Получили солидно за времето си образование в гръцки учебни заведения, което Константин впоследствие обогатява във филологическия факултет в Москва, Миладинови прозорливо схващат ролята на културата за националното възраждане на всеки народ. Богатата литература на Гърция, отразила вълнуващо живота на древна Елада и разцвета на нейната циви лизация, не само че не смущава националното им съзнание, но ги кара да отправят поглед към запазените материални и духовни ценности на своя народ, за да документират чрез тях историческото му минало, устойчивостта на неговия бит и характер. И ако тогавашната българска книжнина, чието развитие беше възпрепятствувано от условията на политическото и духовно потисничество, можеше да отговори само отчасти на тази патриотична необходимост, в народното поетическо творчество Димитър Константин Миладинови откриха и миналото, и настоящето, и бъдещето на своя народ. Събирането на образци от фолклора и издаването им в сборника „Български на родни песни укрепи, обогати и възвиси тяхното патриотично и демократично дело.

Българският периодичен печат, чието начало се слага преди 124 г. в град Смирна от Константин Фотинов с появата на проб ната книжка на сп. „Любословие", има важен дял в политическата, културната и литературната история на българския народ. Безпретенциозното начало в далечния и откъснат от народа ни малоазиат ски край с течение на годините запалва искрата на народната борба за повсеместна българска просвета, църковна автономия и политическа независимост. Бъл гарският периодичен печат преди Осво бождението е важен фактор за народностното осъзнаване на народа ни, за неговото сцепление в цялостна нация, за изявяване на народните идеали, в името на които се поема безпощадна борба. След Освобождението (1878-1885 г.) периодич 1 Георги Боршуков. История на българската журналистика. 1844-1877/1878-1885. София, 1965 г., стр. 578.8°. Изд. на Наука и изкуство. 149 ческия печат подпомага осъществяването на Съединението и закрепването на бъл гарската държава.

За живота, обществената и литературната дейност на ГригорПърличев до неотдавна науката, черпеше сведения главно от неговата автобиография, от някои запазени документи и писма от спомени на негови близки. Проучванието на гръцкия периодичен печат през XIX в. даде нов тласък на интереса към жизнената и творческата биография на видния български възрожденец, тъй като осветли един от най-важните периоди в тази биография - двата престоя на Пърличев в Атина (през 1850-1851 и 1858-1861 г.). Настоящата статия със своя предимно документален характер, си поставя задача да продължи усилията в тази насока на Н. Трайков и на германската славистка Д. Кадах, първите, които съобщиха редица интересни факти във връзка с уча стието на Гр. Пърличев в атинския поетически конкурс.

Издирването и научното издаване на публикациите на български възрожденци в чуждия периодичен печат - руски, западно- европейски, гръцки, сръбски, румънски и др. - е важна задача, която стои пред изсле дователите на нашата възрожденска литера- тура. Липсата или пък недостатъчната развитост на българския периодичен печат през тази епоха, неизбежното емигриране на голя ма част от възрожденската ни интелигенция, както и необходимостта от запознаване на чуждестранното обществено мнение с източния въпрос" и особено с българското уча стие в него - това са в общи линии факторите, обясняващи активното сътрудничество на наши автори в периодичния печат извън България и особено в руския и балканския периодичен печат. Проучванията в тази област са извънредно тежки, защото изискват освен познаване на съответния език, освен сигурна ориентираност в епохата (и в литературно, и в историческо отношение) още и изнурителна работа в чужди библиотеки и книгохранилища, дамаскинарски преписвачески труд, съв сем нелека текстологическа работа, преодоляване на големи трудности при научното ко- ментиране.

„Книжовен имот за децата“ е второто детско списание. Излиза през 1872 г. под редакцията на Георги Атанасов Живков (с псевдоним Живкин) - една година след списание „Пчелица" на П. Р. Славейков и 30 години след пробния брой на първото българско периодично издание - сп. „Любословие". Под чертавам дистанцията във времето, защото тя дава възможност да се проследи обособяването на една нова читателска категория, в която се проектират нравствените изисквания към личността на българина. Детският периодичен печат през Възраждането не може да достигне равнището на останалите вест ници и списания, но той е част от зараждащата се детска литература, своеобразно продължение на идеите, мотивите, образите от четивата в читанките и букварите. Неговата поява е подготвена от бързото разви тие на училищното и читалищното дело, от подема на националния периодичен печат, от духовното общуване с другите народи. В съседна Румъния през 1865 г. е излязло списанието „Mama Si copilul", през 1866 г. - Elevul patriot", през 1869 г. - Amicul scoalei", а в. „Время" в бележка към превода на „Прия телите на Едуарда" подчертава, че в „Европа ся изваждат периодически листове, предназначени само за деца". Литературната продукция до този момент по същество е четиво за всички възрастови категории. Затова и първите детски списания са не само проява на лично отношение към проблемите на детската ху дожествена книжнина в еволюцията на националния литературен процес, но и степен на осъзнаване и утвърждаване на една нова читателска категория. Сп. „Книжовен имот за децата" излиза във Виена - На месец по една книжка нарежда и изважда на свят Г. А. Живкин". Още тук, в подзаглавието, Живков определя своя принос и кръга на възмож ностите си. Тази самооценка е в духа на времето, но тя е и отражение на обществената и нравствена позиция на автора, който никога повече не се връща към тази своя дейност. Сп. „Книжовен имот за децата" остава неговата единствена проява в областта на детската периодика. Интересна е съдбата на второто детско списание. Докато за „Пчелица" съвременниците дават само положителни отзиви, а библиографите и изследователите го включват в списъка на най-четените и тър сени списания, то за „Книжовен имот" само Каравелов дава своя оценка. Във в. „Свобода" (1872) Ка равелов обнародва статията „Четете и се образовайте". Изводите в нея не само допълват представите ни за отношението на Каравелов към педагогическите проблеми, към художествената стойност на че тивата за деца. Тук за първи път се срещаме с теоретични постановки за детската литература. Каравелов не може да се примири с налаганата мисъл, че всяка една книга е полезна, че всеки един писател заслужава лавров венец". Каравелов поставя въпроса за стойността на художествения текст, за неговата проекция във времето. В областта на детската литература той отъждестява ролята на педагога и твореца, защото е убеден, че детският писател е преди всичко педагог. „Обязаността на всеки разумен педагог -пише той в цитираната статия - е да въведе децата в действителния живот и да им покаже кои са действител ните радости, действителните скърби и естествени нужди." Регламентирайки ролята на педагога, Каравелов определя и параметрите на възпитанието, извежда действителността като основа, на която трябва да се гради педагогическият труд. Тази идея сама по себе си не е нова за творчеството на Каравелов, но тук тя е проявено отношение към детето-читател: