песните

През 1913/1914 учебна година като студент в Софийския университет „Климент Охридски" се сближих с родителското семейство на Елисавета Багряна. Тогава тя беше студентката Елисавета Любомирова Белчева, неизвестно момиче от многолюдно семейство - седем деца, което се бореше с оскъдицата. И Появата на сбирката „Вечната и святата" след много години вече я откри пред цялата страна. Аз бях влязъл в тяхното семейство като съпруг на една от сестрите на поетесата. Четях преди песните на Багряна, но появата на сбирката ми даде повод да се обръщам към нея за сведения, които биха ми разкрили някои от условията, наложили и да създаде едно или друго произведение, още повече, че до известна степен познавах условията, при които тя жи вееше и работеше, преди да се ожени и след брака й. Така и сам долавях източниците на някои нейни настроения. Основна причина да си поставя тази задача бе интересът ми, зароден отдавна, към въпроса за обективните и субективните условия за творческите прояви на човека в областта на изкуството, науката, техниката. За мен беше ясно, че Елисавета Багряна етворец от необичаен мащаб. Затова след излизането на всяка нейна сбирка я молех да сподели с мен кога и при какви обстоятелства е написала своите най-хубави стихове или поне по-скоро тези, които на мен най-много се харесваха. Тя с готовност ми даваше сведенията, аз си водех бележки, а след това още същия ден ги написвах по-подробно в този вид, в който се публикуват сега. Стремях се да отразя точно смисъла на получените данни, без да прибавям нищо от себе си. Такива записки приготвих след излизането на „Вечната и святата“, а след това и на „Звезда на моряка". Бележките, които водих за „Сърце човешко", не успях да разработя навреме и те загубиха стойността си.

Тогава тези начеващи поети се страхуваха да не се обезличат, да не изпаднат в робска зависимост от миналите завети. Не че отхвърляха старите авторитети, в тях ната поезия често се мяркаха имената на Байрон и Лорка, на Пушкин и Уитман, на Ботев, Маяковски и Вапцаров, но същевременно питаха себе си и другите: а ние „за какво сме родени“, и намираха, че е необходимо да спечелят „признателността на едно поколение". Преди всичко, може би не без известна младежка самоувереност, породена от чувството за собствено достойнство, те се страхуваха да не се поддадат на старото и утвърденото. Така или иначе, те се бореха за една по-нова концепция за поезията, разграничаваха се от миналото изкуство, защото считаха, че съвременният поет трябва да отразява новите тенденции в общественото развитие и преживяванията, които изпитва човек като господар на своите чувства. Убедени бяха, че прогресът в обществото пораж да и необходимостта от пълното обновление на всички морални и естетически ценности. Пред тях се откриваха свободни пътища за търсения и експерименти, необвързани с традиционни схеми. За стиховете на известни поети от близкото минало те съдеха с презрителна ирония, обявяваха ги за старомодни и за неотговарящи на съвременните духовни търсения.

Teodor Trayanov’s poetical book “Song of Songs” (1923) is being examined in the deeper meaning of the history of ideas that reached the poet both in a cultural way (the innermost “inside” of the Bulgarian national culture), and in an educational way. In the chosen work the “being a poet” emerges as a centre of Solomon’s “Song of Songs” of the Old Testament, the Bulgarian prechristianity (outside the Old Testament) and the Christian ideas adopted in the Bulgarian national culture.