Петрарка

След тежкото, обременено Средновековие в градските капиталистически среди, а впоследствие и в аристократичните центрове на Италия (особено на първо време в най-мощното буржоазно, делово и банково средище - Флоренция) покарват първите кълнове на новата пролет - Възраждането. Опитните, материалистично насочени флорентински търговци и банкови среди създават здрава връзка със земните блага и интереси. Изтласкват на преден план реали стичните тежнения и прояви на човешката природа - страстите и конфликтите, произтичащи от тях. Създава се нова атмосфера - в нея се озовава Петрарка. На челно място излиза развълнуваната човешка личност със своите неудържими копнежи за лично утвърждаване. У Петрарка това постоянно безпокойство, безспирно дирене, непрестанен стремеж към възход намира най-възвишен израз. Поетът възпява неудържимата, сладостна и чаровна сила на любовното чувство - зенит на духовното и земното блаженство, — неутолимата жажда за слава - друго мощно средство за изявяване на личността и за осеняването й с величие. В един по-низшестоящ план това безпокойство, този копнеж се изразяват ту в дълги странствувания из Европа (Франция, Италия, Ренания, Фландрия), ту в усамотявания сред провансалската природа, най-вече край изворите на Воклюз Сорга, в или меланхолия и в и край поречието на мечти. сладък унес тревожни Петрарка черпи сили и намира широк простор за своята разтворена към света душа и в античната култура, в случая най-вече латинска, и в тази на Възраждането - и двете тъй близки и сходни по съдържание, по реалистична насоченост, тъй скъпи за утвърждаващите се свежи материалистични сили на новото общество. Поетът усвоява класическия латински език до съвършенство и написва на него всичките си съчинения с изключение на „Канцониере“ (стиховете за Лаура) и на „Триумфи“ (алегорично-схоластична по средновековни схеми поема, изпълнена с чувство на умора от живота и с желание за покой). Петрарка пръв разкрива ясно и категорично духовните пътища, лежали толкова време под праха на Средновековието. За това заслужено се говори за поета като за патриарх, като за баща на хуманизма. Петрарка не счита гръцката литература за по-голяма и по-ценна от латинската, но изпитва желание да се запознае и с нея, като е скътал в библиотеката си трудове от гръцки автори (например Омир и Платон) дори на няколко пъти се е заемал с изучаване на гръцки език.

В „Писмо до потомците“ Петрарка пише: „Аз съм роден от почтени, небогати, или, да кажа истината, почти бедни родители, кореняци флорентинци, но изгонени от отечеството в Арецо, в изгнание, в годините на тази последна ера, започнала с раждането на Христа, през 1304-ата, на разсъмване в понеделник, 20 юли. Аз винаги дълбоко съм презирал богатството — не защото не го желая, а от отвращение към усилията и грижите, които са негови неразделни спътници.“ В същото време Петрарка твърди, че предпочитал да се храни с прости ястия и т. нар. пирове, които са враждебни на скромните и добри нрави, никога не са го привличали. „Най-много от всичко ненавиждах пищността не само защото тя е отвратителна и противна на смирението, но и защото нарушава и противостои на спокойствието.“ Затова пък Петрарка се отдава на духовно обогатяване и обиква римската литература заради красотата на формата и музикалния ѝ език, открива в нея израз на чувствата и преживяванията, които сам изпитва. В това отношение силно влияние му оказва неговият баща — един от поколението, което се наслаждава на Цицерон и Августин, и заразява с тази любов и своя син. Заедно с това Петрарка се надсмива над схоластиката и нейните представители — за него те са „нова порода чудовища“, а университетите нарича „разсадници на високомерно невежество“. По същата причина презира и останалите области на средновековната наука — астрологията, медицината, алхимията и граматиката.