Пейо

Странно за е, че досега в нашето литературознание почти не е разисквана темата взаимоотношенията между П. К. Яворов и К. Христов. Нямам предвид житейските отношения, каквито те почти не са имали поради редица причини, а евентуалните творчески взаимодействия и влияния. Яворов и К. Христов са най-значителните дебютанти в българската поезия през последното десетилетие на XIX в., заели по-късно предно място в новата ни литература. Фактът е знаменателен не с това, че дебютът им съвпа да с прословутия fin du siècle, ознаменуван от апогея на символизма, а с обстоятелст вото, че и у нас краят на столетието е свързан със сложни трансформационни процеси в областта на литературата. Това е началото на българския модернизъм, свързано новата естетическа линия на сп. „Мисъл“, начело на което стои д-р Кр. Кръстев. Интере сът към тази значителна, ала сложна и противоречива фигура в нашия културен живот от недалечното минало е продиктуван от стремежа тя да получи по-точна марксическа оценка след няколко десетилетия едностранчива и преднамерена интерпретация. Но в случая д-р Кръстев ни интересува не сам за себе си, а във връзка с дебютиралите към края на столетието К. Христов и Яворов. C Доброжелателното отношение на главния редактор на сп. „Мисъла към двамата неизвестни млади поети в никакъв случай не е случайност. То не е и литературно меценатство в традиционния смисъл на думата, макар че тази дума е съвсем намясто, когато трябва да се характеризира личното участие на д-р Кръстев в живота на двамата поети през този период. Независимо от това как се развиват впоследствие отношенията на критика с всеки един от тях, по времето, когато дебютират, той е техният найвлиятелен покровител и поддръжник. Малко известен факт е, че петмесечният престой на К. Христов в Неапол в началото на 1897 г. е станал възможен благодарение на активното застъпничество на д-р Кръстев. Този престой в Италия, на който дължим появата на втората стихосбирка на К. Христов „Трепети" (а според предварителното условие младият поет е трябвало да преведе и Байроновата мистерия „Каин"), изиграва много съществена роля в творческото укрепване на неговия талант. Неоценима е заслугата на д-р Кр. Кръстев за професионално-творческото съзря ване и на Яворов. След като никому неизвестният телеграфист от провинцията сътруд ничи на сп. „Мисъл“ в продължение на две години (1897-1899), с активното съдей ствие на д-р Кръстев и П. П. Славейков в началото на столетието той бива преместен в София и не след дълго получава статут на професионален литератор. Покровителствувайки талантливи млади поети, главният редактор на сп. „Мисъл не е задоволявал някаква лична суета. Той е провеждал - според разбиранията и възможностите си - една целенасочена литературна политика, чиято основна задача е била дискредитирането на смятаната от критика за остаряла Вазова поетика и извеж дането на българската литература към общоевропейски хоризонти.

Ако се взрем в културно-духовната атмосфера в България и Хърватско на границата на ХІХ и ХХ в., ще открием аналогични явления, свързани с включването на двете страни в общоевропейските литера турно-естетически движения. Пейо К. Яворов (1878-1914) и Антун Г. Матош (1873-1914) заемат челно място сред участниците в този процес. В техния драматичен жизнен и творчески път, изпълнен с психологически енигми" и трагични конфликти, има редица близки черти. В тяхната житейска и литературна съдба, в емоционалната им нагласа и образна система са налице много сходства. Чеда на разнолика и неспокойна епоха, те създават поезия, кореспондираща с постиженията на най-големите творци в световната литература в първите две десети летия на нашето столетие. С бунта си срещу установеното и конвен ционалното в сферата на мисленето, с дръзкото утвърждаване началата на една нова естетика и интелектуалната дълбочина на творчеството си привличат вниманието на изследователите вече десетилетия на ред - за тях съществуват голям брой студии, есета, мемоари, стихове, дори и драми. Ярки художествени индивидуалности, оставили след себе си плеяда от следовници, двамата не могат да се вместят в ограничените рам ки на какъвто и да е естетически канон. Живеейки на границата на две столетия, те са свързващо звено на художествените тенденции, сблъскали се в онзи преходен период. Олицетворяват, от една страна, своеобразната раздяла със старото, а от друга, стават носители на ос новополагащи за по-нататъшния развой на словесното изкуство в Бъл гария и Хърватско традиционни линии. И двамата автори, в чието творчество се сблъскват сякаш насрещните ветрове на епохата, продължа ват традициите и дълбокия хуманизъм в двете литератури, ала са вестители на нови естетически тенденции. Редки майстори в сферата на езика, с вроден усет за съвършенство на формата, необикновени стилисти, в техните произведения чрез магията на стиха се разкриват най-изтънчени отсенки и нюанси на душевни състояния (Антун Матош, чиято поезия означава кулминация в развоя на хърватската Модерна, довежда до съвършенство и формата на сонета).

Проблемът за типологическите сходства между сръбския и българския символизъм не е изследван Под типологични сходства в съвременното сравнително литературознание се разбират такива форми на литературна общност и взаимност, такъв род литературни аналогии, които възникват независимо една от друга. Тези аналогии се проявяват в различно време и на различни, далечни или близки места. Появата на символизма в двете литератури става естетическа потребност, резултат е на сходство в в общественото и ду ховното развитие на двете страни в началото на века. Между сръбската и българската литература съществува етническо-езикова близост на народите й, говорим за етнико-генетична близост между двете литератури - сръбската и българската, отнасяме ги към един литературен регион - балканския, и към славянската ге нетично-стническа общност. Появява се ново поколение в литературата, което повежда борба срещу ста рите естетически възгледи, във фокуса на творческите си търсения поставя противоречията и терзанията на творческата личност и изобразява нейния вътрешен свят. И за сърбите, и за българите символизмът оз начава стремеж за излизане от балканската изостаналост и приобщаване към европейската културна обш ност и художествени търсения. Без да се спирам подробно на условията, в които се формира символизмът като литературно направле ние, ще спомена само ролята на две списания за навлизането на модерните естестически възгледи в тради ционно националната и битово-патриотична сръбска и българска литература - Српски книжевни глас ник“ и „Мисъл“. Те започват да излизат съответно от 1902 и 1892 г. Списанията не са теоретични органи на символизма, но печатат символистични творби от Дучич и Яворов и статии за европейския символизъм, ратуват за обновяване на литературата и за излизането и от национално-тематичната и ограниченост. Те създават произведения - търсения на епохата", - които разкриват специфичните естетическики пробле ми на времето. Такива творби според мен са „Поезия" на Й. Дучич и „Песен на песента ми" на П. Яворов. Й. Дучич прекарва в Париж от 1901 до 1907 г., а Яворов през 1906 г. е в Нанси, където те се запозна ват непосредствено с модерната френска поезия от Бодлер до Маларме. Допирът с френската символи стична поезия еот съществено значение за развитието на двамата поети.