писането

Детективската история е един вид духовна игра. Дори нещо повече: тя е спортно състезание. И за написването на детективски истории съществуват съвсем ясни закони — навярно неписани, но все пак обвързващи, и който и да е създател на литературни загадки се придържа към тях, ако държи на доброто си име, т. е. това е вид верую (credo), което се основава отчасти върху практиката на всички значителни писатели на детективски истории и отчасти върху подбудите на откровения автор: 1. Читател и детектив трябва да имат равностойни възможности за разкриване на тайната; всички указания трябва да бъдат ясно констатирани и описани. 2. Читателят не бива да бъде натоварен с никакви умишлени трикове и заблуди освен с онези, които извършителят на престъплението сам разиграва пред детектива. 3. Не бива да има любовна история; задачата се състои в това да бъде изправен престъпник пред съда, а не двойка влюбени пред олтара. 4. Никога не бива престъпникът да се окаже самият детектив или някой служител на следствието; това си е чиста измама и е равностойна на опита да пробуташ някому излъскано пени за златна петдоларова монета, т. е. неверни неща се представят за факти. 5. Извършителят трябва да бъде издирен чрез логически изводи, а не по случайност или чрез немотивирано признание; да решиш криминален проблем по подобен начин означава злоумишлено да изпратиш читателя по неверни следи и след неуспеха да му разказваш, че, видите ли, обектът на диренията е бил под носа му още от самото начало; автор, който върши това, само погажда лоши номера на своя читател.