писмо

В редакцията се получи писмо от др. Пеньо Русев, в което се казва: Позволявам си да обърна внимание на следното: 1. Като разглежда разказа „Андрешко", на стр. 51 (кн. 5, 1960 на сп. „Литературна мисъл") М. Драгостинова пише, че в моята книга „Творчеството на Елин елин до Балканската война" се проявявала една методология, която търси да обвър же тясно образа с някакъв действителен прототип"; че според мене стихийният бунтар Андрешко е член на Земеделския съюз" и че проучвайки и наблюдавайки живота и дейността на тази организация, Елин Пелин е открил своя герой именно в нейните редове". Като ми натрапва и приписва всичко това, М. Драгостинова заключава: „Та кова автоматическо прилагане на историческите факти ще ни доведе до един напълно емпиричен подстъп към литературните явления“. В моята книга няма приписваните ми от М. Драгостинова изказвания. Обрат но, в нея аз пиша: въпросът дали Андрешко принадлежи към земеделците или со циалистите трябва да бъде отнесен в кръга на гаданията" (стр. 114-115). Нещо повече - аз твърдя, че „не е от значение" дали ще отнесемАндрешко към земеделците или социалистите от онова време.

Писмото, което публикуваме, притежание на д-р Любен Танчев от Пловдив, хвърля светлина върху отношението на Лора към Яворов. Изминали са шест години от тяхното запознаване (1906), Мина Тодорова отдавна е покойница и в началото на 1912 г. между Лора и Яворов е установена дружба. Но интересно е да отбележим, че няколко дни след като пише писмото до леля си в Пловдив, тя изпраща писмо на Яворов, пълно с отчаяние и песимизъм. Двете писма са крайно противоположни по настроение. Докато от първото лъха здрава увереност, че дружбата с поета ще завърши успешно, то във второто Лора го напада неоснователно, нарича го жесток и несправедлив. В писмата си до роднините обаче, тя решително заявява, че ще свърже съдбата си с Яворов, възхищава се от неговия характер. Тя бърза да го Въведе в роднинския кръг, поръчва на леля си да го приеме добре, да изпраща писмата си чрез него и пр. За потвърждение на това, че вярно го е опознала, тя го сравнява с баща си Петко Каравелов, покойник по това време, когото Лора много е уважавала и обичала. Известно е, че П. Каравелов полага големи грижи за образованието и възпитанието на децата си. И с право Лора пише, че той душата си давал за тях. Но колкото към баща си Лора е питаела нежни чувства на обич и признателност, толкова се е пазела от майка си. Тя без колебание заявява, че няма никакви намерения да я слуша, обвинява я, че еразбила младостта и, като насила я накарала да се омъжи за Дрянков. Този път Лора ерешила енергично да се бори за своето щастие. След смъртта на Лора (1913) майка й Екатерина Каравелова твърде много допринася за обвиненията срещу поста, за огорчението му, което го довежда до самоубийство на 16 октомври 1914 година.

В началото на 1963 г. известният прогресивен немски режисьор Ервин Пискатор постави в Западен Берлин една нога пиеса: „Викарият“ („Наместникът“) от младия немски драматург Ролф Хохут. Оттогава насам пиесата на Хохут се играе в много европейски градове, в Лондон и Базел, Стокхолм и Париж. Навсякъде тя предизвиква бурни реакции, спорове и дискусии, които свидетелствуват за нейната актуалност и остра гражданска проблематика. Пиесата е построена изцяло върху исторически проверени факти. Поводът да бъде тя написана е в поведението на папа Пий XII, който не пророни дума пред нацистките власти, за да защити милионите невинни жертви от Хитлеристките концлагери, включително и евреите-католици. Пиесата поставя с острота въпроса за нравствения облик и псевдохуманността на викария (наместника на бога на земята), т. е. папата. Този неин характер събужда много страсти. Ултраклерикалните и неофашистки среди на Запад изразяват по различни начини недоволството си от пиесата и се опитват да смущават представленията на театрите, където тя се играе. Авторът обаче Хохут не е имал революционни и още по-малко антикатолически намерения с написването на пиесата. Повлиян и от противокомунистическата психоза на западната пропаганда, той е отказал на чехословашките театри да поставят неговата пиеса. По този повод известният словашки писател Ладислав Мнячко, автор на нашумялата напоследък в словашката литература книга „Закъснели репортажи" публикува в бр. 30 от т. г. на словашкия седмичник „Културни живот" Отворено писмо до немския драматург Хохут, което засяга редица по-общи въпроси и буди всеобщ интерес. По-долу публикуваме текста на писмото.

Една от най-характерните черти на човека д-р Кръстев е неговата гражданска доб лест. Подхранвана от тази гражданска доблест и многократно изявявана през дейността му като литературен критик и общественик е искрената му загриженост за съдбата на българ ската наука и култура. Между многобройните статии на д-р Кръстев, посветени на въпроси на обществения живот, може би най-интересни са статиите, засягащи просветното дело или изобщо духовния живот в България. В тези статии срещаме мисли и характеристики на от делни обществени групировки, които често ни учудват с прогресивността си: липсата на перспективи за лишената от всякакви обществени идеали и, културни стремления" буржо азна интелигенция, 1 безразличието на монарха към българското изкуство и наука, въ проса за действителната еманципация на жената в областта на образованието. Много кратно развивана от д-р Кръстев е тезата за свободата на дееца на науката и културата. Остро епоставена тя в отговора на писмото на Министерството на народното просвещение от 25. ІХ. 1896 г., с което д-р Кръстев за втори път е уволнен от университета. Становището на д-р Кръстев по всички тези въпроси най-пълно се проявява в поведението му по време на университетската криза от 1907 г. „Кръщение на университета“, който трябва да бъде „будител на съзнанието" и „правителствен акт - безподобен позор за една културна държава" - Това е двустранната му оценка за разигралите се на 3-4 януари 1907 г. събития: младежката демонстрация, освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър, разгонването на демонстрантите с полиция и като резултат от това - издаването на указа за преустановяване на занятията в университета за шест месеца и за уволняването на членовете на професорското тяло. Като се имат предвид енергичността на д-р Кръстев и изказаните мисли в другите му статии по въпроса на университетската криза: „Началото на края на университетската криза" и „Университетският въпрос и класното училище", а също така и спомените на съвременниците, той очевидно е бил един от вдъхновителите и организаторите на решителния отпор на професорското тяло срещу беззаконията на Фердинанд и лакеите му и един от съставителите на двата позива „Към българското общество“ и на третия позив - „Съоб щение", с който се прекратяват преговорите между професорите и правителството.

В сравнение с колосите на нашето Възраждане мястото на Сава Доброплодни (1820— 1894) в историята ни е твърде скромно, но и от неговата личност лъха неповторимото обая ние, присъщо на възрожденските будители. Биографията му в най-общи линии е дълъг низ от учителски години - наглед монотонни, а в същност напрегнати, разностранни и плодоносни за цял един народ. Пет години в Котел, пет - в Шумен, три - в Стремски Карловци... След това отново Шумен..., след Шумен - Сливен... Варна... Тулча... Силистра... Кюстенджа... А накрая - четири години служба като окръжен училищен инспектор в Раз град. И навсякъде народният учител оставя светла диря - „изпълнявал добросъвестно длъжността си; показвал е отличен и завиден успех; владал се е прилично във външния си живот ис нищо не е опятнил учителското звание ..."1. Такива са официалните характеристики („сви детелства") за неговата работа, такива са спомените на неговите съвременници - учители, колеги, приятели, мнозина от които през 1892 г. топло го поздравяват по случай петдесетгодишния му юбилей. Такава е и оценката на самия „министър на просвещението" Г. Живков,2 когато през 1887 г. Народното събрание с вишегласие“ решава да му отпусне годишна пенсия от 1800 тогавашни лева. С тази пенсия между впрочем Доброплодни почти мизерствува на старини - тя не можяше да ми разплати натрупаните дългове и да ме храни и облача тук в София. Аз обаче търпях и живеях, както можах с надежда всякоги за подобрение - от една страна си плащам дълговете и земам на кредит, а подир три месеца, като си земъ пенсията, плащам си до колкото могъ и пак начнавам кредита; но, слава Богу, като добър и редовен платец, хората ми дават кредит ... ..."3 С други думи, почести не липсват - той дори е награден със сребърен медал „за заслуга“ (1889), но фактически дългогодишният просветен деец е едва ли не бедняк. И това не е единичен случай в условията на Фердинандовия режим. Единственият по-обширен източник, от който черпим данни за живота и дейността на Сава Ил. Доброплодни, е неговата „Кратка автобиография“ заедно с приложените писма и документи. Макар и изключително фактологична и твърде лаконична, тя разкрива до известна степен както характера на своя автор, така и атмосферата на неговото съвремие, т. е. съдържа интересни моменти и в психологически, и в исторически аспект. Въпросното непубликувано писмо от 13 декември 1884 г. (до Йосиф Майзнер), което се пази в архива на семейство Александра и Йосиф Майзнер в Белградската народна библио тека, запълва някои празноти в биографията на подателя си и разширява представата ни 1 С. Доброплодни, Кратка автобиография, София, 1893, стр. 86.gn ove • Настоявайки първоначално предложената сума от 960 лева за годишна пенсия на До броплодни да се увеличи на 1800, министърът на просветата казва пред Народното събрание следното: „Действително просителят г-н Доброплодний е един от най-старите ни труженици по народното ни образование и възраждание. Няма учител, стар колкото него. Няма учител между живите, който да е учителствувал толкова години. Той е най-много помогнал за развитието на нашата книжнина, той е най-стар в това отношение..." (цит. съч., стр. 114). • Цит. съч., стр. 67-68. • Архив на Александра и Йосиф Майзнер, Народна библиотека. Белград, Р 396. 115 за човека и общественика Сава Доброплодни. Същевременно то хвърля светлина и върху от ношенията му с някои съвременници и преди всичко със самия адресат Йосиф Майзнер и се мейството му. Както е известно, Йосиф Майзнер е чешки емигрант, заселил се в Шумен, който през 1857 г. сключва брак със сръбкинята Александра Майзнер. 1 Александра е пристигнала в Шумен от Нови Сад по настояване на Раковски, за да се отдаде с голям ентусиазъм на про светна работа. Макар че Доброплодни сам има дял в привличането и като учителка в Бълга рия - именно той и изпраща пари за пътуване чрез Данило Медакович, - в „Автобиогра фията" му за това събитие откриваме само едно кратко съобщение: „От там (Нови Сад - 6. м.) се доведе учителка за Шумен. “2 Несъмнено Доброплодни е поддържал контакт с Але сандра Майзнер - те имат еднаква професия, живеят в един и същи град, - и то след неговото тригодишно пребиваване като учител в Сърбия, което по всяка вероятност е създавало допъл нителни допирни точки за общуване. Несъмнено топлата приятелска привързаност междуДо броплодни и семейство Майзнер се е запазила в продължение на много години, макар че жи вотът по-късно ги отправя по различни пътища и задълго прекъсва връзката помежду им. Това се потвърждава както от подчертано сърдечния тон на писмото до Йосиф Майзнер, така и от самото му съдържание. Доказателство за близост е и молбата, в отговор на която Добро плодни енаписал писмото си: старите Майзнер са потърсили съветите и съдействието му за постъпването на сина им Венцеслав, „който е свършил философски курс в Прага“, като учител в някое българско училище. На този факт бихме могли да погледнем не само като на пример за приятелски отношения между отделни личности от Сърбия и България, но и като на още едно доказателство за духовната общност и взаимна заинтересованост между двата народа през ХІХ в. Защото твърде показателно е, когато желанието да се работи за културното преуспяване на съседния народ преминава от майката в сина - от поколение в поколение, какъвто случаят с Александра e и Венцеслав Майзнер.