подоснова

Сложният духовен живот през второто десетилетие след Освобождението дава тласък и на по-нататъшното ни интензивно развитие. Времето носи дълбока смес от литература, политика и философия. При това свободен и богат е контактът със Запада, с Русия. Естествено става дума не за цялостното състояние на философското, естетическото и методологическото мислене в Европа, а за онова, което се е отразявало у нас и което е влияело и на първите видни, следосвобожденски представители на естетическата мисъл и на литературната критика. Да се обхване изобщо философско-естетическото мислене през XIX и началото на XX век в Европа, е твърде обширна и трудна задача. Имало е още и още школи освен тези, за които ще стане дума. Но за нас са важни главните влияния през 90-те години, продължавали и по-късно. Чрез тях не само се приближаваме към света, но създаваме и свой национален принос в европейското духовно развитие, в естетиката и в литературната критика. Касае се за принципиални въздействия, имали значение за оформяне и на български школи. На универсалната проблематика, разглеждана от национално гледище, естествено са поставяни рамки и граници, но същевременно тя е оставяла следи в личното възприемане на света, в духовната сфера, в културата като философско-естетическа концептуалност и като метод за изследване. Нека наченем с позитивизма, защото неговите основни принципи са повлияли най-вече на културно-историческата школа, създадена у нас, с такъв виден представител като Иван Д. Шишманов. Този автор започва своето научно и литературнокритично дело през 90-те години. Първите му публикации са в областта на литературната критика: оценката за драма на Константин Величков. Постепенно науката подчинява изцяло будната мисъл на Шишманов. Френски и италиански възпитаник, излязъл от родолюбив български корен, вътрешно дълбоко свързан с идеите и със заветите на Възраждането ни, сближен духовно с национален творец като Вазов, изследовател по-късно на европейското и на италианското възраждане, Шишманов някак естествено усвои и въведе в нашата национална методология свой вариант на позитивизма като принципиален изследователски подход на културно-историческата школа. Какъв бе именно чуждият и какъв бе българският вариант на този подход? Позитивизмът има като свой генерален принцип: „позитивното“, фактичното, реалното. То е мярка за научното познание, след като са се развивали положителните, естествените науки. Той става принцип, приложим и в духовната, в културната, в литературнонаучната сфера. Позитивизмът претендира, че се отказва от празното философстване, от химерите на субективните построения, че той е „антиметафизичен“. Фактите и положителното знание не търпят метафизичната съзерцателност и философската спекулация. В такъв вид си представя методологията на позитивизма неговият основател Огюст Конт. Позитивното се свързва с „реалното“, с „полезното“, с „положителното“, с „практическото“. То не изпуска от погледа си и социалната реалност. В естетиката последовател на Конт е добре познатият у нас френски учен Иполит Тен, превеждан вече в България през 80-те години и известен и по чужди източници. В своята позитивистична естетика Иполит Тен взема под внимание геофизическата среда, климата, после расата с нейната темпераментност, после историческия (социалния) момент.